На Дьруд Кейбъл му трябваше малко повече от половин час, за да обори умело смехотворните претенции за милиони от роднините на човек, който доброволно е пушил цели трийсет и пет години. Според него процесът си беше живо изнудване.
Най-много го дразнеше това, че вместо да разглежда темата за Джейкъб Уд и неговите навици, ищецът се опитва да превърне процеса в емоционален спор за тютюнопушенето сред подрастващите. Какво общо има Джейкъб Уд със съвременните реклами на цигари? Няма и капчица доказателство, че покойният е бил повлиян от рекламата. Пропушил бе по своя собствена воля.
Защо трябва да се намесват децата? Заради емоциите, това е. Ние инстинктивно се гневим, когато смятаме, че някой лъже или измъчва дете. А за да изкопчат милиони от вас, съдебните заседатели, адвокатите на ищеца трябва най-напред да ви разгневят.
Кейбъл умело призова за почтеност и правосъдие. Нека решат фактите, а не чувствата. Към края той успя категорично да спечели вниманието им.
Когато се върна на място, съдията Харкин му благодари и се обърна към ложата.
— Дами и господа, сега делото е във ваши ръце. Предлагам да си изберете нов старши заседател вместо мистър Граймс, за когото узнах, че вече е много по-добре. През почивката разговарях със съпругата му. Още бил отпаднал, но очаквали в близко време да се възстанови напълно. Ако по някакъв повод пожелаете да разговаряте с мен, повикайте ме чрез охраната. Наставленията си ще получите в заседателската стая. Успех!
Докато Харкин се сбогуваше с тях, Николас леко извърна глава към публиката и срещна погледа на Ранкин Фич. Просто искаше да покаже от кого зависят нещата в момента. Фич кимна едва забележимо и Николас се изправи заедно с колегите си.
Наближаваше обяд. Съдията обяви почивка до ново нареждане, което означаваше, че желаещите могат свободно да влизат и излизат, докато заседателите се върнат с присъдата. Бандата от Уолстрийт се втурна към телефоните. Шефовете от Голямата четворка размениха по някоя дума с подчинените си и напуснаха залата.
Фич незабавно излезе и пое към кабинета си. Конрад висеше край телефоните.
— Тя е — тревожно съобщи той. — Обажда се от уличен телефон.
Фич нахълта в кабинета и грабна слушалката.
— Ало?
— Слушай, Фич. Нови инструкции. Задръж така и си погледни факса.
Фич погледна факса, от който излизаше лист хартия.
— Приемам — каза той. — Защо са тия нови инструкции?
— Млъквай, Фич. Прави каквото ти казвам, без да се бавиш.
Фич изтръгна листа от машината и прегледа ръкописния текст. Сега парите трябваше да отидат в Панама. Банко Атлантико в Панама Сити. Следваха инструкции за прехвърлянето и номер на сметката.
— Разполагаш с двайсет минути, Фич. Заседателите обядват. Ако не получа потвърждение до дванайсет и половина, сделката отпада и Николас променя курса. Той има клетъчен телефон в джоба и чака да му позвъня.
— Обади ми се пак в дванайсет и половина — отсече Фич и затвори.
Заповяда на Конрад да не приема разговори. Без никакви изключения. Незабавно изпрати по факса инструкциите до своя специалист във Вашингтон, който пък прати нареждане до Ханва Банк на Холандските Антили. „Ханва“ чакаше още от сутринта, тъй че след десет минути парите напуснаха сметката на Фич, прескочиха Карибско море и кацнаха в Панама Сити, където бяха готови да ги приемат. След малко Фич получи потвърждението от „Ханва“; много би искал да го прати на Марли, но не знаеше нейния номер.
В дванайсет и двайсет Марли се обади на своя панамски банкер, който потвърди получаването на десет милиона долара.
Тя беше само на пет километра от Фич и работеше с портативен факс в евтина мотелска стая. Изчака пет минути и изпрати на същия банкер нареждане да прехвърли парите в една банка на Каймановите острови. После незабавно да закрие сметката в Банко Атлантико.
Николас се обади точно в дванайсет и половина. Криеше се в мъжката тоалетна. Обядът бе приключил и щяха ди пристъпят към обсъждане. Марли му каза, че е осигурила парите и заминава.
Фич продължи да чака почти до един часа. Тя отново му се обади от уличен телефон.
— Парите пристигнаха, Фич.
— Страхотно. Да те поканя ли на обяд?
— Някой друг път.
— Е, кога да чакаме присъдата?
— Привечер. Нали не се тревожиш, Фич?
— Аз ли? Ни най-малко.
— Отпусни се. Това ще е върховният ти миг. Дванайсет на нула, Фич. Как ти звучи?
— Като музика. Защо изхвърли горкия Хърман?
— Нямам представа какво ми говориш.
— Ясно. Кога ще празнуваме?
— Ще ти се обадя по-късно.
Тя скочи в наетата кола и подкара, като се взираше напрегнато в огледалото. Другата кола беше изоставена на волята на съдбата пред апартамента й. На задната седалка лежаха две чанти с дрехи и портативният факс — друго не бе успяла да вземе. Мебелите от апартамента сигурно щяха да идат на разпродажба.