— Автомобилна катастрофа — отговори жената.
— Къде се гледаше делото? — запита той с явен интерес.
— Тук.
— О, значи в тази зала! — изненадано възкликна Рор, но адвокатите на ответника знаеха, че се преструва. — Произнесохте ли присъда?
— Да.
— И каква беше тя?
— Не му дадохме нищо.
— На ищеца ли имате предвид?
— Да. Сметнахме, че всъщност не е пострадал.
— Разбирам. Беше ли ви приятна работата като съдебен заседател?
Жената се позамисли, после отвърна:
— Работа като работа. Но право да ви кажа, адвокатите взеха да се дърлят за едно-друго, та загубихме сума ти време.
Рор се усмихна широко.
— Да, имаме тоя навик. А би ли могъл онзи процес да повлияе с нещо върху сегашната ви преценка?
— Едва ли.
— Благодаря, мисис Милуд.
Съпругът й някога бе работил като счетоводител в малка областна болница, принудена да прекрати дейността си след тежка присъда по дело за лекарска небрежност, тъй че жената имаше основателна причина тайно да мрази подобни присъди. Джонатан Котлак, който отговаряше за подбора на съдебните заседатели от страна на ищеца, отдавна бе зачеркнал нейното име от списъка.
Но само на три метра от Котлак адвокатите на ответника я гледаха с блясък в очите. Джоан Милуд би била за тях великолепно попадение.
Рор зададе подобни въпроси на други съдебни ветерани и разпитът скоро стана скучен. После засегна някои деликатни проблеми на юридическите реформи и се впусна в поредица многословни въпроси за правата на жертвите, съдебните грешки и стойността на застраховките. В някои от въпросите си примесваше тъики намеци, но внимаваше да не нагази в дълбокото. Наближаваше пладне и публиката постепенно губеше интерес. Съдията Харкин даде един час почивка и залата се опразни.
Адвокатите обаче останаха. Глория Лейн и нейните помощнички раздадоха картонени кутии с по два-три мършави сандвича и една червена ябълка. Предстоеше делови обяд. Трябваше да се решат десетки неизяснени въпроси и негова светлост беше готов за спорове. По масите изникнаха чашки с кафе и чай с лед.
Попълнените въпросници значително облекчаваха подбора на съдебните заседатели. Докато Рор задаваше своите въпроси в съдебната зала, на друго място десетки хора преглеждаха писмените отговори и правеха отметки в списъците си. Сестрата на един кандидат бе починала от рак на белите дробове. Седмина други имаха роднини или приятели със сериозни заболявания и обвиняваха за това тютюнопушенето. Поне половината кандидати пушеха или бяха пушили в миналото. Повечето пушачи признаваха, че желаят да се откажат от цигарите.
Данните бяха анализирани, после влязоха в компютрите и към средата на втория следобед разпечатките плъзнаха от ръка на ръка. След като в четири и половина заседанието приключи, съдията Харкин отново опразни залата и заедно с адвокатите пристъпи към работа по списъка. Близо три часа бяха обсъждани най-подробно писмените отговори и накрая отпаднаха още трийсет и едно имена. Глория Лейн имаше задачата незабавно да съобщава добрата вест на освободените.
Харкин твърдо възнамеряваше да приключи с подбора още в сряда. За четвъртък бе планирал встъпителните речи и дори намекваше за работа в събота.
Към осем вечерта той набързо изслуша последното писмено предложение и разпрати адвокатите по домовете. Адвокатите на „Пинекс“ се отправиха към кантората на „Уитни, Кейбъл и Уайт“, където ги чакаше поредното пиршество със студени сандвичи и мазни пържени картофи. Фич искаше работата да продължи и докато изтощените адвокати бавно пълнеха картонените си чинийки, двама сътрудници раздаваха копия от последните анализи на почерците. Яжте бързо, заръча Фич, като че някой имаше намерение да се наслаждава на трапезата. Оставаха 111 кандидати, а утре започваше подборът.
Тази сутрин парада командваше Дъруд Кейбъл, или просто Дър, както го знаеха по цялото Крайбрежие, което не бе напускал за дълго нито веднъж през своите шейсет и една години. След грижливо обсъждане Фич бе решил именно старшият съдружник в „Уитни, Кейбъл и Уайт“ да поеме основната част от съдебната борба. През последните трийсет години Дър се бе подвизавал непрестанно пред заседателите в ролята на адвокат, съдия и пак адвокат. Съдебните зали му действаха благотворно, защото за него те бяха като театър — без телефони, без суматоха, без досадни секретарки, които да търчат насам-натам. Тук всеки си имаше роля, всички спазваха сценария и адвокатите обираха цялата слава. Дър се движеше и говореше бавно, отмерено, но същевременно сивите му очи не пропускаха нищичко. За разлика от шумния и небрежно облечен Уендъл Рор, той се яви спретнат като от кутийка с неизменния черен костюм, леко предизвикателна златиста вратовръзка и обикновена бяла риза, която подчертаваше загорялото му лице. Дър беше страстен любител на океанския риболов и често седеше с часове под слънчевите лъчи върху палубата на яхтата си. Мургавото му голо теме лъщеше като бронз.