Без нито дума към Лу Дел, Уилис или който и да било от хората, с които бе прекарал последните четири седмици, Николас бързо последва Чък. Край задния изход шерифът чакаше в големия си кафяв форд.
— Съдията каза, че ви трябвала помощ — подхвърли шерифът иззад волана.
— Да. Карайте на север по шосе 49. Ще ви покажа накъде. И гледайте да не ни проследят.
— Добре. Кой може да ви следи?
— Лошите.
Чък затръшна вратата зад него и фордът потегли. Николас хвърли последен поглед към заседателската стая на втория етаж. През прозореца зърна как Мили прегръща Рики Колман.
— Нямате ли багаж в мотела? — запита шерифът.
— Дреболии. По-късно ще ги взема.
Шерифът се обади по радиото две коли да тръгнат след него и да проверят дали някой не ги следи. Двайсет минути по-късно навлязоха в Гълфпорт, Николас започна да сочи насам-натам и накрая шерифът спря до един тенис-корт в голям жилищен комплекс северно от града. Николас каза, че тук е добре, и излезе.
— Сигурен ли сте, че всичко е наред? — запита шерифът.
— Сигурен съм. Ще се настаня при приятели. Благодаря.
— Ако има нещо, обадете ми се.
— Непременно.
Николас изчезна в нощта и изчака зад ъгъла, докато колата потегли. После постоя край билярдната зала — отлично място за наблюдение на движението около комплекса. Не забеляза нищо подозрително.
Колата за бягство беше съвсем нова, купена на изплащане от Марли преди два дни. За всеки случай разполагаше с още две, изоставени на различни места в покрайнините на Билокси. След час и половина Николас стигна до Хетисбърг без произшествия, макар че през цялото време се озърташе назад.
Частният самолет го чакаше на летището. Николас захвърли ключовете в колата и небрежно закрачи към малката чакалня.
Някъде след полунощ той мина през митницата в Джорджтаун с новичък канадски паспорт. Нямаше други пътници; из аерогарата не се мяркаше жива душа. Марли го посрещна край багажната лента и двамата се прегърнаха буйно.
— Чу ли? — запита той, докато излизаха в душната нощ.
— Да, непрекъснато го предават по Си Ен Ен. Само толкова ли успя? — добави тя със смях и те се целунаха.
Марли подкара към Джорджтаун по пустите лъкатушни шосета, стигна до модерните сгради на банките, струпани около кея.
— Тази е нашата — посочи тя към Роял Суис Тръст.
— Добре изглежда.
По-късно двамата седяха на пясъка край морето и вълните се пенеха около босите им крака. Далече на хоризонта мъждукаха корабни светлинки. От хотелите и жилищните сгради отзад не долиташе нито звук. За момент плажът бе само техен.
И то какъв момент! Край на четирите години борба. Планът им най-сетне бе изпълнен безупречно. Толкова дълго бяха мечтали за тази нощ и толкова често не вярваха, че тя ще дойде някога.
Часовете летяха.
Решиха, че ще е най-добре брокерът Маркус изобщо да не се среща с Николас. Имаше вероятност по-късно властите да проявят интерес към тази история. Точно в девет Марли пристигна в Роял Суис Тръст и бе придружена до горния етаж, където Маркус я чакаше с хиляди въпроси, които не можеше да зададе. Той предложи кафе, после затвори вратата.
— Продажбата на акциите на „Пинекс“ май ще се окаже страхотен удар — каза той и се ухили, защото операцията заслужаваше далеч по-силни думи.
— Така изглежда — отвърна тя. — Кога отваря борсата?
— Уместен въпрос. Разговарях по телефона с Ню Йорк и, изглежда, че там е голяма каша. Присъдата е зашеметила всички. Освен вас, предполагам. — Ужасно му се искаше да поразпита, но знаеше, че няма да получи отговор. — Има вероятност да не отворят. Може да спрат търговията за ден-два.
Тя сякаш очакваше подобно нещо. Кафето пристигна. Седнаха да прегледат данните от вчерашното затваряне на борсата. В девет и половина Маркус си сложи слушалките и впери очи в двата монитора на страничното бюро.
— Отвориха — съобщи той и зачака.
Марли се мъчеше да изглежда спокойна. Двамата с Николас искаха да направят светкавичен удар и да избягат с парите на някое далечно място, където никой не е чувал за тях. Трябваше да приключи операцията със сто и шейсетте акции на „Пинекс“ възможно най-бързо.
— Спряха — изрече Маркус към компютъра и Марли леко трепна.
Маркус затрака по клавишите и се впусна в разговор с някого в Ню Йорк. Измърмори някакви цифри и пунктове, после се обърна към нея.
— Предлагат по петдесет и няма купувачи. Да или не?
— Не.
Минаха две минути. Той не откъсваше очи от екрана.
— Продава се по четирийсет и пет. Да или не?
— Не. Какво става с другите?