— Какво ще кажете, мистър Рор? — запита негова светлост.
Без да се колебае нито миг, Рор излъга:
— Разполагаме със същата информация, ваша светлост.
И той хвърли нежен поглед към Джонатан Котлак, който на свой ред се вторачи свирепо в адвоката, отговорен за проучването на Бони Тайъс. Да хвърлят дотук над милион долара за подбора, а да пропуснат такъв съдбоносен факт!
— Чудесно. Заседател номер трийсет отпада по обективни причини. Отново към протокола. Заседател номер трийсет и едно?
— Можем ли да прекъснем за няколко минути, ваша светлост? — запита Рор.
— Да. Но не се бавете.
След трийсет имена вече имаше десет утвърдени; девет бяха отхвърлени от ищеца, осем от ответника и три от съда. Подборът едва ли щеше да стигне до четвъртия ред, затова Рор се вкопчи в последната секира, огледа номерата от трийсет и едно до трийсет и шест и прошепна на сгушената си група:
— Кой смърди най-зле?
Всички посочиха единодушно номер трийсет и четири — злобна бяла дебелана, която ги стресна още през първия ден. Името и беше Уилда Хани и вече от месец насам държаха на всяка цена да се отърват от Дебелата Уилда. Още минута-две оглеждаха списъците и се споразумяха да приемат номера трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три и трийсет и пет. Не че бяха кой знае колко привлекателни, но във всички случаи стояха далеч над Дебелата Уилда.
Сгушени още по-плътно на два-три метра от тях, Кейбъл и неговата дружина се споразумяха да ударят секирата на номер трийсет и едно, да приемат трийсет и две, да повдигнат възражение срещу трийсет и три, защото това беше слепият Хърман Граймс, да одобрят Уилда Хани и ако се наложи, да отхвърлят номер трийсет и пет.
Така Николас Истър стана единайсетия утвърден съдебен заседател по делото „Уд срещу «Пинекс»“. Когато в три следобед залата се отвори и кандидатите заеха местата си, съдията Харкин прочете имената на дванайсетге избраници. Те минаха отвъд преградата и се настаниха в ложата. Николас седна втори на първия ред — беше на двайсет и седем години, тъй че в цялата група се намери само един по-млад от него. Между одобрените имаше девет бели и трима негри; седем жени и петима мъже, един от които сляп. За трите резерви се полагаха тапицирани сгъваеми столове, вмъкнати плътно един до друг в ъгъла на ложата. В четири и половина петнайсетге утвърдени станаха на крака и положиха клетва като съдебни заседатели. През следващия половин час съдията Харики ги обсипа с порой от най-строги предупреждения, отправени също тъй към адвокатите и всички присъстващи. Всеки опит за контакт със заседателите по какъвто и да било въпрос щеше да бъде наказан сурово с порицания, парични глоби, а, току-виж, и с прогонване от съда или лишаване от адвокатски права и позорен край на кариерата.
Освен това Харкин забрани на заседателите да обсъждат процеса с когото и да било, включително със своите съпруги и съпрузи или интимни познати и бодро усмихнат им пожела „лека нощ“, като напомни да се явят утре точно в девет.
Адвокатите гледаха и им завиждаха. Много биха искали да си тръгнат, но тепърва ги чакаше работа. Когато в залата останаха само адвокати и служители на съда, негова светлост обяви:
— Господа, вие сте подали тоя куп молби и предложения. Сега ще трябва да ги обсъдим.
5
Донякъде от смесено чувство на нетърпение и скука, а донякъде и заради предчувствието, че някой може да го причаква, Николас Истър се вмъкна към осем и половина през отключената задна врата на Съдебната палата, изкачи се по рядко използваното черно стълбище и попадна в тесен коридор зад залата. Повечето областни служби отваряха в осем, тъй че из първия етаж се носеше глъчка. Но на втория беше почти тихо. Той надникна в съдебната зала и откри, че е пуста. Куфарчетата вече бяха тук, нахвърляни безредно по масите. Адвокатите сигурно се тълпяха отзад, при кафе-машината, и си подмятаха шеги преди схватката.
Добре познаваше терена. Преди три седмици, само ден след като получи скъпоценната призовка за съдебен заседател, дойде да поогледа залата. Завари я също тъй празна и тръгна на разузнаване из околните територии — тесния и претъпкан съдийски кабинет; стаичката, където адвокатите си разменяха клюки на чашка кафе, насядали около допотопни маси с купища стари списания и малко по-нови вестници; импровизираната свидетелска стая със сгъваеми столове и без нито един прозорец; помещението за задържани, където опасните престъпници чакаха присъдата си с белезници на ръце; и, разбира се, стаята на съдебните заседатели.
Тази сутрин предчувствието му се оказа основателно. Името й беше Лу Дел — тантуреста шейсетгодишна жена с панталони от полиестер, вехти кецове и прошарени кичури пред очите. Седеше в коридора край вратата на стаята за съдебни заседатели, четеше опърпано любовно романче и чакаше някой да пристъпи в нейните владения. Щом го зърна, тя скочи на крака, измъкна изпод себе си лист хартия и изрече: