— Добре.
Вратата хлопна и Николас се отправи към каната с кафето.
— Не ви ли се струва, че бяхте малко груб? — запита Мили Дюпри. Другите наостриха слух.
— Може би и ако е тьй, ще се извиня. Но ако не оправим нещата от самото начало, после съвсем ще ни зарежат.
— Жената не е виновна — обади се Хърман.
— Сложили са я тук, за да се грижи за нас. — Николас пристьпи към масата и седна до Хърман. — Осъзнаваш ли, че буквално при всеки друг процес разрешават на заседателите да излизат и да се хранят като хората? За какво си мислиш, че носим тия значки?
Останалите взеха да се струпват около масата.
— Откъде знаете? — запита отсреща Мили Дюпри. Николас сви рамене, като че знаеше още много неща, но нямаше право да ги разкрие.
— Запознат съм донякъде със системата.
— Как така? — запита Хърман.
Николас помълча, за да засили любопитството им, после обясни:
— Две години съм учил право.
Докато другите оценяваха завидната му осведоменост, той бавно отпи глътка кафе.
Престижът на Истьр мигновено литна нагоре. Вече бе доказал, че е дружелюбен, услужлив, любезен и умен. Но сега цялата група безмълвно го издигна на нови висини, защото познаваше правото.
В дванайсет и четирийсет и пет храната продължаваше да се бави. Николас рязко прекъсна разговора и отвори вратата. В коридора Лу Дел гледаше часовника си.
— Пратих Уилис — нервно обясни тя. — Чакам го да се върне всеки момент. Наистина съжалявам.
— Къде е мъжката тоалетна? — запита Николас.
— Зад ъгъла вдясно — отвърна тя с облекчение и посочи натам.
Вместо да влезе в мъжката тоалетна, Николас тихичко слезе по черното стьлбище и се измъкна от сградата. Пое по Лемюъс Стрийт и след две пресечки стигна до Вийо Марше — пешеходна уличка със спретнати магазинчета, някогашната централна тьрговска зона на Билокси. Добре познаваше квартала, защото живееше само на четиристотин метра оттук. Харесваше кафенетата и ресторантчетата по Вийо Марше. Наблизо имаше и добре снабдена книжарница.
Зави наляво и след малко влезе в старинна бяла сграда, където се намираше „Мери Махоуни“ — знаменит местен ресторант, в който обикновено идваха да обядват повечето тукашни юристи по време на съдебен процес. Николас бе проучил този маршрут преди седмица и дори бе обядвал само през две маси от негова светлост Фредерик Харкин.
Влезе в ресторанта и попита първата срещната сервитьорка дали съдията Харкин е тук. Да, разбира се. Къде другаде да обядва? Тя го упъти и Николас бързо мина през бара, прекоси малкото фоайе и се озова в голяма слънчева зала с големи прозорци и свежи букети по масите. Ресторантът беше препълнен, но Николас веднага зърна негова светлост на една маса за четирима. Харкин също го забеляза и застина, както бе стиснал вилицата с набучена тлъста скарида. Бе разпознал един от заседателите, а виждаше и грамадната червено-бяла значка на ревера му.
— Извинете за безпокойството, сър — каза Николас, като спря до масата, отрупана с топъл хляб, сочна салата и големи чаши чай с лед.
Съдебната секретарка Глория Лейн също бе онемяла от изненада. От двете й страни седяха като вкаменени стенографката и сътрудничката на Харкин.
— Какво тьрсите тук? — запита Харкин. На долната му устна бе залепнало парченце козе сирене.
— Идвам от името на всички съдебни заседатели.
— Какво има?
Николас се приведе, за да не привлича излишно внимание.
— Гладни сме — процеди той през зъби и неприкритата му ярост стьписа четиримата около масата. — Докато вие кротко си хапвате тук, нас ни натьпкаха в една стая да чакаме разни полуфабрикати, дето са се затрили по пътя незнайно кьде. Моите почитания, сър, обаче сме гладни. И това ни тревожи.
Вилицата на Харкин издрънча върху чинията и скаридата отхвръкна на пода. Мърморейки нещо нечленоразделно, той захвърли салфетката. Вдигна вежди, огледа трите жени и заяви:
— Е, да видим каква е тая работа.
Стана и се втурна навън, сподирен от жените.
Когато петимата нахълтаха в коридора и отвориха вратата на стаята, Лу Дел и Уилис бяха изчезнали безследно. Върху празната маса нямаше и помен от храна. Часът беше един и пет. Заседателите прекъснаха разговорите и се втренчиха в негова светлост.
— Цял час ги чакаме — каза Николас, сочейки празната маса.
Другите за момент се стъписаха пред появата на съдията, но изненадата им бързо се превърна в гняв.
— И ние сме хора — кресна Лони Шейвър и тия думи окончателно довършиха Харкин.
— Къде е Лу Дел? — неопределено подхвърли той към трите жени.
Всички извърнаха очи към вратата и в този момент Лу Дел нахълта запъхтяна. Щом зърна негова светлост, тя застина на място. Харкин я изгледа сурово.