Тя остави чашата с портокалов сок на перваза.
— Звучи ми някак незаконно, неморално, противно.
— Точно така. Но им се разминава, защото не сте усетили, че го вършат.
— А вие знаехте ли?
— Да. Веднъж забелязах фотограф в кола пред квартирата си. Друг път пратиха в магазина, където работя, една жена да вдигне скандал около забраната за пушене. Много добре знаех какво са си наумили.
— Нали казахте, че преките контакти са забранени?
— Да, но не съм казал, че те играят по правилата. Точно обратното. Биха прегазили всички закони, само и само да победят.
— Защо не казахте на съдията?
— Защото не беше нещо сериозно и знаех какво правят. Но сега съм съдебен заседател и си отварям очите на четири.
След като вече бе разпалил любопитството й, Николас реши да запази част от подробностите за друг път. Погледна часовника си и рязко стана.
— Май ще отскоча до едно място, преди да ни привикат в залата.
Лу Дел нахълта тъй енергично, че вратата подскочи на пантите.
— Време е — обяви тя с категоричния тон на учителка без капчица авторитет.
Вчерашната публика бе оредяла наполовина. Докато заседателите наместваха протритите възглавиички и сядаха на скамейките, Николас огледа залата. Както можеше да се очаква, Фич седеше на същото място, само че този път криеше физиономията си зад вестник, сякаш не даваше пукната пара за заседателите, особено пък за облеклото на Истър. Нищо, рано или късно щеше да се загледа. От репортерите също нямаше и следа, но сигурно щяха да дойдат по някое време. Момчетата от Уолстрийт явно умираха от скука; всички бяха млади — доскорошни студентчета, пратени в глухата провинция, понеже старите колеги си имат по-важна работа. Мисис Граймс беше на вчерашното място и Николас се запита дали ще идва да слуша всеки ден, готова да помогне на своя съпруг в отговорната мисия.
Надяваше се да види човека от апартамента — може би не точно днес, но в някой от близките дни. Засега не го забеляза.
— Добро утро — сърдечно се обърна Харкин към заседателите, когато залата стихна. Усмихваха се всички: съдията, секретарките, дори адвокатите спряха за миг да си шушукат и извърнаха към ложата лицемерно ухилени физиономии. — Вярвам, че сте в отлична форма. — Той помълча и изчака петнайсет глави да кимнат смутено. — Добре. Дамата, която се грижи за вас, ми съобщи, че всички са готови за днешното заседание.
Неколцина пак се усмихнаха — малко трудно им бе да си представят Лу Дел като дама.
Негова светлост вдигна списъка с въпроси, които скоро щяха да им омръзнат до втръсване. Изкашля се и усмивката му изчезна.
— А сега, дами и господа съдебни заседатели, ще ви задам няколко извънредно важни въпроса и искам да отговорите, ако усетите и най-малко колебание. Освен това бих желал да напомня, че всяко премълчаване на съществен отговор ще бъде смятано за обида на съда, която се наказва с лишаване от свобода.
Харкин остави зловещото предупреждение да витае из залата; съдебните заседатели се свиха виновно. След като реши, че е бил достатъчно ясен, той подхвана въпросите. Опитал ли е някой да обсъжда процеса с вас? Имали ли сте странни телефонни обаждания след вчерашното заседание? Забелязали ли сте непознати хора да наблюдават вас или ваши близки? Чували ли сте слухове и сплетни за някоя от страните в процеса? За адвокатите? За свидетелите? Свързвал ли се е някой с ваши приятели или роднини, за да обсъжда процеса? Опитал ли е ваш приятел или роднина да ви разпита за процеса след вчерашното заседание? Получавали ли сте какъвто и да било писмен материал, който да споменава по някакъв начин за процеса?
След всеки въпрос от дългия списък съдията надигаше глава и с надежда оглеждаше заседателите един по един, сетне, явно разочарован, продължаваше по-нататьк.
Най-поразително за съдебните заседатели бе напрегнатото очакване в този разпит. Адвокатите дебнеха всяка дума, сякаш твърдо уверени, че след миг откъм ложата ще долети обвинителен отговор. Секретарките, които по друго време деловито прелистваха папки, носеха веществени доказателства или вършеха още десетки неща без каквото и да е отношение към процеса, сега бяха замлъкнали и чакаха да видят кой заседател ще си признае. Суровото лице и повдигнатите вежди на съдията след всеки въпрос очевидно оспорваха честността на съдебните заседатели и мълчанието им заприличваше на измама.
Когато привърши, Харкин тихо изрече:
— Благодаря.
Всички в залата си поеха дъх. Заседателите се чувстваха като пребити. Негова светлост отпи глътка кафе и усмихнато подхвърли на Уендъл Рор: