— Призовете следващия си свидетел.
Рор се изправи с все същата килната папийонка, голямо кафяво леке върху бялата риза, ожулени и прашни обувки. Кимна сърдечно към ложата и заседателите неволно отвърнаха на усмивката му.
Рор имаше отделен консултант, натоварен да дебне как са облечени заседателите. Ако някой ден в ложата цъфнеха каубойски ботуши, тутакси щеше да се издокара по същия начин. За всеки случай си пазеше два чифта вехти ботуши — с остър и тъп връх. Ако времето позволяваше, би тръгнал и по гуменки. Беше го правил преди години, когато в ложата попадаха хора с гуменки. Тогавашният съдия му направи забележка. Рор обясни, че има болни крака, и измъкна медицинско свидетелство. Готов бе да се яви със спортен панталон, плетена вратовръзка, яке от изкуствена кожа, каубойски колан, бели чорапи и евтини мокасини (лъснати или кални в зависимост от случая). Хаосът в гардероба му целеше да го сближи с тия хора от ложата, принудени да седят отсреща и да слушат показания и речи по шест часа на ден.
— Бихме желали да призовем доктор Милтън Фрик — обяви той.
Доктор Фрик положи клетва, седна на свидетелското място и разсилният нагласи микрофона пред него. Скоро стана ясно, че научната му биография може да се мери на килограми — куп научни титли от разни университети, стотици публикации, седемнайсет книги, дългогодишен преподавателски стаж, няколко десетилетия изследване върху ефектите на тютюневия дим. Беше дребен човечец със съвсем кръгло лице и грамадни очила; приличаше на гений. Мина почти цял час, докато Рор изреди фантастичната му колекция от препоръчителни писма. Когато най-сетне Фрик бе предложен за вещо лице, Дър Кейбъл не прояви желание да оспорва.
— Признаваме доктор Фрик за осведомен в своята област — каза той и думите му прозвучаха едва ли не оскърбително.
С годините Фрик бе стеснил изследователската си дейност и сега по десет часа на ден проучваше влиянието на тютюневия дим върху човешкия организъм. Беше ръководител на Изследователския институт за вредата от тютюнопушенето в Рочестър, щата Ню Йорк. Скоро заседателите узнаха че Рор го е наел още докато Джейкъб Уд бил жив, че е присъствал при аутопсията, извършена четири часа след смъртта на мистър Уд, и че по време на аутопсията е правил снимки.
Рор наблегна на снимките, като подчерта, че съдебните заседатели непременно ще ги видят. Но още не бил готов. Първо трябвало да се посъветва с този изключителен специалист по химия и фармакология на тютюнопушенето.
Фрик се оказа чудесен лектор. Предпазливо водеше своите слушатели през гъстата джунгла от медицински и научни изследвания, избягваше сложните думи и поднасяше всичко така, че заседателите да го разберат. Изглеждаше напълно спокоен и самоуверен.
Когато негова светлост обяви обедна почивка, Рор съобщи на съда, че доктор Фрик ще продължи с показанията си през целия ден.
В задната стая вече беше сервирано и лично мистър О’Райли чакаше да поднесе на заседателите най-искрени извинения за вчерашните неприятности.
— Това са картонени чинийки и пластмасови вилици — каза Николас, докато другите се настаняваха около масата. Беше останал прав.
Мистър О’Райли се озърна към Лу Дел, която запита:
— И какво от това?
— Подчертахме изрично, че искаме да се храним с истински съдове и истински прибори. Нали така?
Гласът му ставаше все по-висок и неколцина от заседателите смутено извърнаха погледи. Искаха просто да хапнат и нищо повече.
— Какво им е на картонените чинии? — нервно запита Лу Дел и кичурите й затрепераха.
— Попиват мазнина, ако не възразявате. Размекват се и оставят лекета по масата, разбирате ли? Затова изрично помолих за истински чинии. И истински вилици. — Той взе една бяла пластмасова вилица, строши я на две и захвърли парчетата в кошчето. — А най-силно, драга Лу Дел, ме вбесява това, че в момента съдията, адвокатите, клиентите им, свидетелите, секретарките, зрителите и всички, свързани по какъвто и да било начин с този процес, седят пред хубав обяд в някой приятен ресторант с истински чаши, истински чинии и вилици, които не се трошат на две. Поръчват си свястна храна от богато меню. Точно това ме вбесява. А ние, съдебните заседатели, най-важните личности в целия този скапан процес, киснем тук като първолаци на бисквити и лимонада.
— Храната е много добра — опита да се защити О’Райли.
— Мисля, че попресилвате нещата — обади се мисис Гладис Кард, срамежлива женица с побеляла коса и мелодичен глас.
— Тогава си яжте лоясалия сандвич и не се бъркайте в чуждите работи.
— Абе, ти всеки ден ли ще ни се перчиш по обяд? — запита Франк Херера, северняк и полковник от запаса.