Херера беше нисък, шишкав, с дребни ръчички и не пропускаше да изрази мнение по всеки въпрос. Много се разочарова, когато не го избраха за старши съдебен заседател. Джери Фернандес вече му беше лепнал прозвището Наполеон или Нап за по-кратко. Имаше и резервен прякор — Разпасалия полковник.
— Вчера май нямаше оплаквания — сопна се Николас.
— Давайте да ядем. Умирам от глад — отсече Херера и посегна към сандвичите. Неколцина последваха примера му.
Над масата се разнесе аромат на печено пиле и пържени картофи. Докато отваряше кутия италианска салата, мистър О’Райли каза:
— В понеделник с удоволствие ще донеса чинии и вилици. Няма проблеми.
— Благодаря — тихо отвърна Николас и седна.
Споразумението не беше трудно. Както е редно между стари приятели, подробностите се уредиха за три часа по време на обяда в „Клуб 21“ на Петдесет и второ Авеню. Лутър Вандъмиър, генерален директор на „Трелко“, и бившето му протеже Лари Дзел, днес шеф на „Листинг Фудс“, вече бяха обсъдили всичко по телефона, но трябваше да се срещнат лично на скромна трапеза, тъй че никой да не гй подслушва. Без да крие тревогата си, Вандъмиър описа накратко новите застрашителни събития в Билокси. Вярно, „Трелко“ нямаше нищо общо с процеса и Голямата четворка засега се крепеше, но вече целият бранш се намираше под обстрел. Дзел знаеше това. Беше работил в „Трелко“ седемнайсет години и открай време ненавиждаше адвокатите.
Имаше една малка търговска верига, наречена „Хадли Бръдърс“, която по случайност разполагаше с няколко магазина по крайбрежието на Мексиканския залив. Един от тях беше в Билокси и го ръководеше способен млад негър на име Лони Шейвър. Лони пък бе попаднал между съдебните заседатели. Вандъмиър искаше мощната търговска верига „Суперхаус“ с клонове в Джорджия и Каролина да закупи „Хадли Бръдърс“ на каквато и да било цена. „Суперхаус“ беше между двайсетината дъщерни фирми на „Листинг Фудс“. Сделката нямаше да е нещо голямо — хората на Вандъмиър вече бяха пресметнали всичко — и щеше да струва на „Листинг“ не повече от шест милиона. „Хадли Бръдърс“ беше частна фирма, тъй че буквално никой нямаше да забележи. А за миналата година „Листинг Фудс“ имаше два милиарда оборот — кой ще ти гледа някакви си шест милиона.
Разполагаше с осемдесет милиона в брой, беше почти без дългове. За да подслади горчивия хап, Вандъмиър обеща, че ако Дзел пожелае, след две години „Трелко“ тихомълком ще изкупи „Хадли Бръдърс“.
Нямаше къде да сбъркат. „Листинг“ и „Трелко“ бяха съвсем различни компании. „Листинг“ вече навлизаше в търговския бизнес. „Трелко“ нямаше нищо общо с онзи съдебен процес. Най-обикновено джентълменско споразумение между двама стари приятели.
Естествено, после щяха да се наложат съкращения на персонала в „Хадли Бръдърс“, както става обикновено при сливането на фирми. Вандъмиър се канеше да пусне чрез Дзел няколко заповеди надолу по веригата, за да притисне здравата Лони Шейвър.
И това трябваше да стане бързо. По предварителен план процесът щеше да трае само четири седмици. Първата свършваше след броени часове.
Лутър Вандъмиър отскочи до центъра на Манхатън да дремне в кабинета си, после набра един телефонен номер в Билокси и заръча Ранкин Фич да му позвъни във вилата през почивните дни.
Централата на Фич се намираше в дъното на отдавна закрит универсален магазин. Наемът беше нисък, място за паркиране имаше колкото щеш, а и съдът беше на две крачки. Набързо сковани дъсчени стени деляха залата на пет големи стаи; подът още беше обсипан със стърготини. Евтината мебелировка се състоеше предимно от взети под наем сгъваеми масички и столове. Мощни луминесцентни лампи осигуряваха осветлението. На външната врата денонощно дежуреха двама въоръжени мъже.
Противно на цялото това скъперничество при обзавеждането апаратурата бе осигурена с щедра ръка. Навсякъде имаше компютри и монитори. По пода се преплитаха кабелите на факсове, телефони и копирни машини. Фич разполагаше с последната дума на техниката и хора, които умеят да боравят с нея.
Стените на една от стаите бяха облепени с увеличени снимки на петнайсетте заседатели. По другата висяха компютърни разпечатки. Отсреща пък имаше грамадна схема на местата в ложата и един сътрудник попълваше нещо в квадрата с името на Гладис Кард.
Стаята в дъното беше най-малка и строго забранена за редовите сътрудници, макар всички да знаеха какво става там. Вратата се затваряше автоматично отвътре и само Фич имаше ключ. Приличаше на прожекционна зала — без прозорци, с голям екран на едната стена и пет-шест удобни кресла. В петък следобед Фич и двама експерти по съдебните заседатели седяха на тъмно и гледаха екрана. Експертите предпочитаха да не отварят уста пред Фич, а той от своя страна също нямаше желание да ги забавлява. Цареше тишина.