Николас обаче бе показал писмото на Лу Дел и когато обядът привърши, тя обяви, че сега предстои кратка разходка благодарение на Мистър Истър, който се обърнал към съдията. Макар и скромна на вид, идеята предизвика бурно възхищение.
Времето беше прохладно, въздухът прозрачен и свеж, дърветата вече се обагряха в есенните цветове. Лу Дел и Уилис поведоха колоната, а четиримата пушачи — Фернандес, Хрътката, Стела Хюлик и Ейнджъл Уийз — се мотаеха най-отзад, вдишвайки с наслада цигарения дим. По дяволите Бронски с неговите лигавици и мембрани, по дяволите Фрик и неговите снимки с черните лепкави дробове на мистьр Уд. Сега бяха навън. Лекият солен ветрец и прохладното време бяха направо идеални за пушача.
Фич прати Дойл и един местен сътрудник на име Джо Бой да снимат от разстояние.
След почивката Бронски почна да става досаден. Беше загубил таланта си да опростява нещата и заседателите все по-лесно изпускаха нишката. Сложните и очевидно скъпи схеми и диаграми се сливаха в някаква смътна въртележка от органи, формули и отрови. И без преценката на премъдри и ужасно скъпи консултанти можеше да се разбере, че цялата ложа скучае, а Рор е хлътнал в капана на всеобщия адвокатски порок — излишната многословност.
Негова светлост прекрати заседанието още в четири под предлог, че му трябвали два часа, за да разгледа някои писмени предложения и други въпроси, нямащи нищо общо със съдебните заседатели. Освободи ги след неизменните сурови предупреждения, макар че те вече помнеха списъка наизуст и почти не му обръщаха внимание. Искаха само час по-скоро да изскочат навън.
Лони Шейвър бе най-радостен да се измъкне толкова рано. Той подкара право към супермаркета, след десет минути спря на служебния паркинг и бързо се вмъкна в склада през задния вход с тайната надежда да спипа някой немарливец, задремал край щайгите с марули. Канцеларията му беше на горния етаж, точно над отдела за месо и млечни произведения, тъй че през затъмненото стъкло можеше да вижда почти всички щандове.
Лони беше единственият черен управител във верига от седемнайсет магазина. Печелеше четирийсет хиляди долара на година плюс здравна осигуровка и пенсионен фонд, а след три месеца чакаше повишение. Освен това му бяха дали да разбере, че го готвят за търговски директор, ако покаже задоволителни резултати в работата си като управител. Подхвърляха, че компанията много искала да привлече в ръководството някой цветнокож, но, разбира се, нямаше нищо черно на бяло.
Канцеларията никога не се заключваше и обикновено вътре седеше някой от по-дребните началници. Днес заместникът го посрещна още на прага, кимна към една странична врата и леко навъсен прошепна:
— Имаме гости.
Лони спря и погледна затворената врата, зад която имаше зала, използвана за какво ли не — рождени дни, служебни заседания, срещи с началството.
— Кой?
— От централата. Искат да те видят.
Лони почука и влезе, без да изчаква. В края на краищата тук беше негова територия. Трима мъже със запретнати ръкави седяха около маса, отрупана с документи и разпечатки. Като го видяха, те се изправиха тромаво.
— Лони, радвам се да те видя — изрече Трой Хадли, син на един от собствениците. Другите двама бяха непознати.
Здрависаха се и Хадли набързо представи гостите. Казваха се Кен и Бен; Лони не успя да запомни фамилиите им. По предварителен план Лони трябваше да седне на края на масата в освободеното от Хадли кресло, а Кен и Бен да се настанят от двете му страни.
Пръв заговори Трой и в гласа му звучеше лека тревога.
— Как е в съда?
— Жива мъка.
— Сигурно. Слушай, Лони, дошли сме, защото Кен и Бен идват от „Суперхаус“, голяма търговска верига в Шарлот и… ами, по най-различни причини тате и чичо решиха да им продадат всичко. Цялата компания. Всичките седемнайсет магазина и трите склада.
Лони забеляза, че Кен и Бен дебнат неговата реакция, затова прие новината с ведро лице и дори лекичко сви рамене, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“ Ударът обаче беше зашеметяващ.
— Защо? — едва успя да изрече той.
— По много причини, но ще ти кажа двете най-главни. Тате е на шейсет и осем, а пък Ал, сам знаеш, наскоро го оперираха. Това най-напред. Второто е, че „Суперхаус“ предлага много прилична цена. — Трой потри ръце, като че нямаше търпение да похарчи печалбата. — Чисто и просто е време за продан, Лони.
— Смаян съм, никога…
— Имаш право. Четирийсет години сме в бизнеса, от зеленчуковата количка на тате и мама до компания с клонове в пет щата и шейсет милиона оборот за миналата година. Направо не си е за вярване, че вдигат бялото знаме.