— И, разбира се, заедно с всяка молба на ответника идва по едно от тия проклети неща — гръмко изрече той и пусна папката върху масата. — Както знаете, нямаме време да ги четем, защото се готвим за процеса. Те обаче разполагат с хиляди адвокати, които работят на час, и да знаете, че в момента пак съчиняват някоя тъпоумна молба, дето сигурно ще тежи три кила и ще ни глътне сума ти време.
— Може ли да продължим по същество, мистър Рор?
Рор се направи на ударен.
— Тъй като нямаме време да изчетем тия папки, ваша светлост, ние ги слагаме на кантара и краткият ни отговор гласи горе-долу следното: „Молим да приемете настоящото в отговор на типично раздутото ви послание от два килограма и половина, съдържащо вашата най-нова приумица.“
Щом заседателите напуснеха залата, заедно с тях се изпаряваха и добрите обноски. Напрежението избиваше по лицата на всички играчи. Дори съдебните секретарки и стенографките ставаха свадливи.
Рор се славеше като кибритлия, но отдавна бе открил как да обръща това в своя полза. Бившият му приятел Кейбъл беше малко по-сдържан, но също не си поплюваше. Отстрани изглеждаха готови всеки момент да се хванат гуша за гуша.
В девет и половина негова светлост прати Лу Дел да съобщи на заседателите, че вече приключва с молбата и заседанието ще започне след малко, вероятно около десет. Тъй като за пръв път ги караха да изчакват на старта, те приеха новината спокойно. Групичките отново се оформиха и продължиха ленивите разговори на хора, принудени да чакат не по своя воля. Деляха се не по цвят на кожата, а по пол. Мъжете обикновено се струпваха в единия край на стаята, жените — в другия. Само Хърман Граймс упорито висеше на председателското място и неуморно почукваше по клавишите на своя портативен компютър за слепи. Бе дал да се разбере, че цяла нощ е стоял над описанията на Бронски и неговите диаграми.
Другият портативен компютър се намираше в ъгъла, където Лони Шейвър си бе устроил импровизиран кабинет от три сгъваеми стола. Анализираше разпечатките за наличните стоки, проучваше асортимента, проверяваше стотици други подробности и се радваше, че не му обръщат внимание. Не че беше саможив, просто нямаше време.
Седнал до Граймс, Франк Херера привършваше с последните страници на „Уолстрийт Джърнъл“ и от време на време разменяше по някоя приказка с Джери Фернандес, койт седеше отсреща и четеше коментар за предстоящите в събота студентски мачове. От цялата мъжка компания само Николас Истър охотно общуваше с жените. Тази сутрин той тихичко обсъждаше процеса с Лорийн Дюк, едра и добро душна чернокожа, работеща като секретарка във военно-въздушната база „Кийслър“. Като първи номер тя седеше до Николас и двамата бяха свикнали по време на заседанията тихичко да си подхвърлят коментари за всички присъстващи. Лорийн беше на трийсет и пет години, без съпруг, с две деца и чудесна държавна служба, за която в момента не страдаше ни най-малко. Както бе споделила с Николас, можеше да отсъства цяла година, без някой да забележи. Той й разказа няколко страховити истории за злодеянията на тютюневите компании при предишни съдебни процеси и призна, че през своите две години като студент по право доста се е интересувал от тази тема. Добави, че е напуснал поради липса на средства. Разговаряха предпазливо, за да не стигнат гласовете им до Хърман Граймс, който продължаваше да трака на компютъра.
Времето течеше. В десет часа Николас отвори вратата и откъсна Лу Дел от книжката. Тя заяви, че не знаела кога може да ги повика съдията и просто с нищо не можела да им помогне.
Николас седна до масата и подхвана стратегически разговор с Хърман. Не беше честно да ги държат под ключ при такива отсрочки и Николас смяташе, че трябва да им се разреши да напускат сградата с придружител не само за следобедна, но и за сутрешна разходка. Както винаги, решиха той да изложи искането в писмена форма и да го връчи на съдията през обедната почивка.
В десет и половина най-сетне влязоха в съдебната зала, все още изпълнена с напрежението на отминалата схватка, и първото лице, което видя Николас, беше на човека от неговия апартамент. Непознатият седеше на третия ред зад ответника. Виждаше се, че е с бяла риза и вратовръзка, но разгърнатият пред него вестник закриваше останалото. Беше сам и изобщо не обърна внимание на заседателите, докато се настаняваха в ложата. Николас не искаше да го подплаши, стигаха му и два погледа, за да се увери, че е същият.
Въпреки цялото си лисиче лукавство Фич понякога допускаше глупости. Да праща този мошеник в съдебната зала беше излишно рискован ход. Нима можеше да види нещо повече от десетината адвокати, консултантите и шепата други наемници на Фич, които непрестанно висяха тук?