Полицаите в съдебната зала по правило са униформени, въоръжени и абсолютно безвредни. По-младите обикалят по улиците, за да се борят с престъпните елементи, а към съда се стичат беловласите ветерани, мечтаещи вече за пенсия. Съдията Харкин се озърна и шансовете му спаднаха още повече.
Уилис се подпираше на стената до знамето и очевидно бе потънал в обичайната си дрямка, с леко отворена уста и струйка слюнка в лявото ъгълче на устните. Отсреща, точно пред Харкин, но поне на трийсет метра от него, Джип и Раско пазеха изхода. В момента Джип седеше на задния ред, недалеч от вратата, и с очила върху месестия си нос прелистваше вестник. Преди два месеца бе претърпял операция на бедрената става, не можеше дълго да стои прав и затова му разрешаваха да сяда по време на заседанията. Раско, най-младият от екипа, наближаваше шейсетте и се славеше с неимоверна мудност. Обикновено на вратата имаше и по-млад полицай, но сега той беше отвън, до металодетектора.
По настояване на Харкин при подбора навсякъде се мяркаха униформени полицаи, но след една седмица свидетелски показания първоначалното напрежение бе стихнало. Въпреки огромния залог процесът бавно се превръщаше в скучно гражданско дело.
Харкин прецени разположението на силите и реши да не напада. Бързо надраска бележка, подържа я за малко, без да поглежда човека, после подаде листчето на съдебната секретарка Глория Лейн, която седеше зад малкото си бюро до подиума срещу заседателската ложа. Бележката съдържаше описание на човека и нареждаше на Глория да го погледне незабелязано, после да се измъкне през страничната врата и да повика шерифа. Освен това имаше инструкции за самия шериф, но за жалост те така и не бяха приложени.
След като цял час бе гледал безмилостния кръстосан разпит на доктор Бронски, Дойл се накани да тръгва. Както бе подозирал, момичето не се мяркаше никакво. Е, той просто изпълняваше заповеди. А и никак не му се нравеше онова прехвърляне на бележки. Тихо сгъна вестника и без премеждия се измъкна от залата. Харкин го гледаше смаяно. Той дори сграбчи микрофона сякаш искаше да кресне на човека да седне и да отговори на няколко въпроса. Но успя да се овладее. Вероятно онзи пак щеше да се появи.
Николас вдигна очи към негова светлост и двамата си размениха разочаровани погледи. Кейбъл замлъкна между два въпроса и съдията изведнъж хлопна с чукчето.
— Десет минути почивка. Мисля, че заседателите се нуждаят от отдих.
Уилис предаде известието на Лу Дел, която подаде глава иззад открехнатата врата и подхвърли:
— Мистър Истър, може ли за малко?
Николас последва Уилис по лабиринт от тесни коридорчета към страничната врата на съдийския кабинет. Харкин беше сам, без тога и с чаша кафе в ръката. Той освободи Уилис и заключи вратата.
— Седнете, ако обичате — каза той и махна с ръка към стола срещу отрупаното с папки бюро. Кабинетът всъщност не беше негов, делеше го с още двама съдии. — Кафе?
— Не, благодаря.
Харкин се отпусна в креслото и се приведе напред.
— А сега разкажете къде видяхте онзи човек.
Николас искаше да запази видеозаписа за по-съдбоносен момент. Вече бе подготвил грижливо разказа си.
— Вчера след края на заседанието тръгнах към къщи и спрях да си взема сладолед при Майк зад ъгъла. Влязох в сладкарницата, после се озърнах към тротоара и видях онзи тип да наднича. Той не ме забеляза, но тогава се сетих, че съм го виждал и друг път. Взех сладоледа и продължих. Подозирах, че ме следи, затова взех да се връщам обратно, да лъкатуша и беше ясно, че наистина ме следеше.
— И не го виждахте за пръв път, така ли?
— Да, сър. Аз работя в магазин за компютри и една вечер онзи тип — същият беше, сигурен съм — взе да обикаля отпред и да наднича навътре. След малко излязох в почивка и докато пиех кока-кола отсреща, го зърнах да се навърта.
Съдията се поотпусна и приглади косата си.
— Кажете откровено, мистър Истър, споменавали ли са вашите колеги за нещо подобно?
— Не, сър.
— А ако споменат, ще ми кажете ли?
— Непременно.
— Вижте какво, в тоя разговор няма нищо нередно. Ако нещо се случи, трябва да знам.
— Как да ви потърся?
— Просто ми пратете бележка по Лу Дел. Пишете само, че трябва да се видим, без повече уточнения — инак и тя ще прочете, бог ми е свидетел.
— Добре.
— Значи се разбрахме?
— Напълно.
Харкин въздъхна дълбоко и започна да рови из куфарчето си. Измъкна вестник и го плъзна напред.
— Видяхте ли това? Днешният „Уолстрийт Джърнъл“.
— Не, не съм го чел.
— Добре. Има голяма статия за нашия процес и евентуалните отражения на бъдещата присъда върху тютюневата промишленост.