Николас не можеше да изпусне такава възможност.
— Само един от нашите чете „Джърнъл“.
— Кой?
— Франк Херера. Чете го всяка сутрин, от кора до кора.
— И тая сутрин ли?
— Докато чакахме го изчете докрай и после още веднъж.
— Подхвърли ли някакви коментари?
— Не, доколкото знам.
— По дяволите.
Николас се озърна към стената.
— Всъщност няма значение.
— Защо?
— Той вече е решил.
Харкин се подпря на лакти и строго присви очи.
— Какво намеквате?
— Според мен изобщо не трябваше да го изберат за съдебен заседател. Не знам как е отговорил на писмените въпроси, но не е казал истината, инак нямаше да е тук. А и определено си спомням въпроси при избора, на които трябваше да отговори положително.
— Слушам ви.
— Добре, ваша светлост, само не се ядосвайте. Вчера сутринта поговорих с него. Бяхме сами в заседателската стая и се кълна, че не обсъждахме конкретно този процес. Но някак приказката опря до цигарите и излезе, че Франк е зарязал цигарите преди години и не изпитва ни най-малко съчувствие към човек, който няма волята да стори същото. Нали знаете, той е военен от запаса, малко грубоват и суров към…
— Аз пък съм бивш морски пехотинец.
— Извинявайте. Май много се разприказвах.
— Не сте. Продължавайте.
— Добре, но не ми е много приятно и съм готов да спра всеки момент.
— Ще ви кажа кога да спрете.
— Хубаво. Е, тъй или иначе, Франк е на мнение, че човек, който пуши по три пакета дневно трийсет години наред, трябва сам да си сърба попарата. Нито капка съчувствие. От инат се опитах да споря и той ме обвини, че искам да дам на вдовицата луди пари.
За негова светлост това бе тежък удар. Харкин като че се смали, затвори очи, разтърка ги и раменете му провиснаха.
— Хубава работа — промърмори той.
— Съжалявам, сър.
— Не, не, сам си го изпросих. — Харкин отново изправи глава, приглади косата си, усмихна се насила и продължи: — Вижте какво, мистър Истър. Не ви моля да станете доносник. Но външният натиск ме кара сериозно да се тревожа за съдебните заседатели. Процеси от тоя тип вечно са свързани с гадни истории. Ако видите или чуете нещо, дори най-леко свързано със забранен контакт, моля ви да ме уведомите. После ще вземем мерки.
— Разбира се, ваша светлост.
Статията за първа страница на „Джърнъл“ написа Агнър Лейсън, опитен репортер, който бе проследил по-голямата част от подбора и всички свидетелски показания. Лейсън бе работил десет години като адвокат и познаваше много съдебни зали. Статията му трябваше да сложи начало на цяла поредица и описваше както позициите на двете страни, така и характера на играчите. Не даваше мнение за хода на процеса или прогноза за бъдещия победител — просто описваше безпристрастно доста убедителните медицински доказателства, поднесени досега от ищеца.
В резултат от публикацията акциите на „Пинекс“ спаднаха с един пункт при откриването на борсата, но до обяд отново се нормализираха и наблюдателите решиха, че кратката буря е отминала.
Статията предизвика и цял порой телефонни обаждания от брокерските къщи в Ню Йорк до техните специалисти, командировани в Билокси. Кратките минути на несвързани разговори прераснаха в часове, изпълнени с безнадеждни догадки, докато изтормозените души в Ню Йорк си блъскаха главите, разпитваха насам-натам и пак сядаха да разсъждават над единствения съществен въпрос: „Какво ще решат заседателите?“
Младите мъже и жени, пратени да следят процеса и предскажат решението, нямаха ни най-малка представа какво ще е то.
11
Кръстосаният разпит на Бронски приключи в четвъртък следобед, а Марли нанесе масирания си удар в петък сутринта. Конрад прие първото обаждане в седем и двайсет и пет и светкавично го прехвърли на Фич, който в това време разговаряше с Вашингтон, после заслуша приятния женски глас от високоговорителя.
— Добро утро, Фич — изрече момичето.
— Добро утро, Марли — радостно отвърна Фич. Никога не бе полагал такива усилия да говори любезно. — Как си днес?
— Великолепно. Номер две, Истър, ще носи небесносиня дънкова риза, избелели джинси, бели чорапи, стари маратонки, мисля че бяха найкове. И ще носи октомврийския брой на „Ролинг Стоун“ с Мийт-Лоуф на корицата. Запомни ли?
— Да. Кога ще се срещнем да поговорим?
— Когато бъда готова. Адиос.
И тя затвори. Позвъняването беше от фоайето на някакъв мотел в Хетисбърг, Мисисипи — поне на час и половина път с кола.
Панг седеше в едно кафене на три пресечки от дома на Истър и след броени минути се озова прикрит зад клонеста акация, недалеч от вехтия Фолксваген. Както винаги Истър излезе точно в осем без петнайсет и започна традиционната си двайсетминутна разходка до Съдебната палата. В познатия магазин на ъгъла спря да си вземе същите вестници и същата чаша кафе.