Естествено, беше облечен точно според прогнозата на Марли.
Второто й обаждане дойде пак от Хетисбърг, но вече от друг номер.
— Подготвила съм ти нова гатанка, Фич. Много ще ти хареса.
Фич затаи дъх.
— Слушам.
— Знаеш ли какво ще направят днес заседателите, преди да седнат в ложата?
Фич усети как мозъкът му застива. Нямаше сили да помръдне устни. Знаеше, че от него не се очаква разумен отговор.
— Предавам се — каза той.
— Ще произнесат клетвата за вярност към нацията.
Фич хвърли към Конрад безумен поглед.
Запомни ли, Фич? — запита тя почти подигравателно.
— Аха.
Връзката се прекъсна.
Третото й обаждане беше до адвокатската кантора на Уендъл Рор, който според секретарката му се оказа страшно зает и нямаше време за разговори. Марли отвърна, че много добре разбира, но има важно съобщение за мистър Рор. Съобщението ще пристигне след около пет минути по факса, тъй че би ли била секретарката така добра да го получи и да го връчи на мистър Рор, преди да е тръгнал към съда? Секретарката колебливо се съгласи и пет минути по-късно откри пред факса самотен лист хартия. Нямаше нито номер на подателя, нито каквито и да било указания откъде идва известието. Плътно сбитият текст в средата на страницата гласеше:
У.Р.,
Съдебен заседател номер две, Истър, днес ще е облечен с небесносиня дънкова риза, избелели джинси, бели чорапи, стари найкове. Харесва списание „Ролинг Стоун“ и ще прояви завиден патриотизъм.
Секретарката нахлу в кабинета, където Уендъл Рор тъпчеше тумбестото си куфарче с материали за днешната битка. Рор прочете известието, разпита секретарката и свика екипа си на извънредно заседание.
Настроението не би могло да се нарече празнично, особено що се отнася до дванайсетте мъже и жени, държани тук не по своя воля, но все пак беше петък и докато се събираха в стаята, разговорите помежду им звучаха малко по-закачливо. Седнал край масата, близо до Хърман Граймс и точно срещу Франк Херера, Николас изчака приказките да стихнат. Погледна към Хърман, който пак тракаше упорито по своя компютър. После подхвърли:
— Хей, Хърман, имам идея.
Хърман вече помнеше наизуст гласовете на единайсетте си колеги, а от жена си бе слушал с часове как изглеждат. Особено добре познаваше тона на Истър.
— Да, Николас?
За да привлече всеобщо внимание, Николас повиши глас:
— Знаеш ли, като хлапе посещавах едно малко частно училище и там ни учеха да започваме всеки ден с клетвата за вярност. Всеки път щом видя знамето рано сутрин, ми се приисква пак да я изрека. — Слушаха почти всички. Само Хрътката бе отскочила да запали. — В залата има чудесно знаме зад съдията, а ние само седим и го гледаме.
— Не бях забелязал — каза Хърман.
— Какво, да произнесем клетвата насред съда? — сепна се полковникът от запаса Херера, по прякор Наполеон.
— Да. Защо да не го правим веднъж седмично?
— Не виждам нищо лошо — обади се Джери Фернандес, който вече тайно се бе включил в заговора.
— Ами съдията? — запита Гладис Кард.
— Какво го засяга? Всъщност кой може да има нещо против, че за малко ще станем да почетем националното знаме?
— Да не е някакъв майтап? — запита полковникът.
Николас изведнъж се засегна. Огледа обидено всички около масата и заяви:
— Баща ми загина във Виетнам, разбрахте ли? Посмъртно го наградиха. Това знаме означава много за мен.
И споровете приключиха.
Докато се точеха през вратата един по един, съдията Харкин ги поздрави с лъчезарна петъчна усмивка. Беше готов да претупа набързо стандартните въпроси и да повика свидетеля. Трябваха му две-три секунди, за да осъзнае, че заседателите не сядат. Останаха прави, докато всички застанат на място, после погледнаха към стената зад свидетелското място вляво от него и положиха длани върху гърдите си. Истър пръв отвори уста и започна енергично да рецитира клетвата за вярност.
Отначало Харкин не повярва на очите си; никога не бе виждал подобна церемония от група заседатели насред съдебната зала. Дори не бе чувал за подобно нещо, макар да смяташе, че всичко му е минало през главата. Това не бе включено във всекидневния ритуал, не беше одобрено от него, нямаше го в наръчниците и указанията. Затова, след като се опомни от потресението, понечи да им подвикне, да ги прекъсне; по-късно щеше да си поприказва с тях насаме. Но моментално осъзна, че това би изглеждало като ужасяваща липса на патриотизъм, едва ли не като престъпление — да прекъсне група доблестни граждани, докато са се изправили за малко да почетат националното знаме. Озърна се към Рор и Кейбъл и не видя нищо друго освен облещени физиономии.