За един чернокож младеж от скромно семейство в Гълфпорт мисълта да стъпи в голф-клуб бе малко страшничка. Отначало Лони не хареса идеята и се зарече да напусне веднага, ако види само бели физиономии. Но като поразмисли, се почувства поласкан, че новите му работодатели го ценят тъй високо. Те наистина изглеждаха свестни момчета и май много им се искаше да го привлекат на своя страна. Още не бе станало дума за пари, но как биха могли да му предложат по-малко, отколкото печелеше сега?
Влязоха в клубната зала — просторно помещение с кожени кресла, ловни трофеи по стените и облак синкав тютюнев дим под опушения дървен таван. Място за сериозни хора, личеше си от пръв поглед. На една маса до прозореца, през който се виждаше осемнайсетата дупка, завариха Джордж Тийкър, вече в костюм за голф, да пие заедно с двама изискани цветнокожи джентълмени, явно редовни членове. Тримата се изправиха и сърдечно поздравиха Лони, който бе облекчен да завари сродни души. Камък му падна от сърцето и изведнъж изпита силно желание да пийне нещо, макар че обикновено се пазеше от алкохола. Най-едрият в цялата компания — гръмогласен, добродушен и вечно усмихнат негър на име Морис Пийл — представи приятеля си Пърси Келъм от Атланта. Двамата бяха на около четирийсет и пет години и докато поръчваше първото питие, Пийл обясни, че е вицепрезидент на основната компания „Листинг Фудс“ в Ню Йорк, а Келъм бил от местното ръководство на „Листинг“.
Не изясниха кой е по-старши, но и не беше необходимо. Личеше си, че Пийл от компанията в Ню Йорк стои над Тийкър, който, макар да бе генерален директор, управляваше само дъщерна фирма. Келъм стоеше някъде по-долу, а Кен — още по-ниско. Лони беше на седмото небе, че е попаднал в подобна компания. След като приключиха с официалната част и любезните приказки, на второто питие Пийл весело разказа историята си. Преди шестнайсет години бил първият цветнокож ръководител от среден ранг в „Листинг Фудс“ и създал на началството неописуеми главоболия. Наели го не заради някакви изключителни способности, а само за престиж, тъй че трябвало да си пробива път нагоре с нокти и зъби. На два пъти съдил компанията и двата пъти спечелил. Най-сетне ония отгоре разбрали, че твърдо е решил да се изкатери до тях и има достатъчно ум да го стори. Тогава го приели. Пак не било лесно, но поне спечелил тяхното уважение. Тийкър, който пиеше вече трето уиски, сподели под секрет, че отгоре подготвят Пийл за нещо голямо.
— Кой знае, може би разговаряш с бъдещия генерален директор — подхвърли той. — Представяш ли си, цветнокож шеф на една от водещите компании в страната!
Благодарение на Пийл „Листинг Фудс“ бе приела енергична програма за подбор и издигане на чернокожи мениджъри. И тук нещата опираха до Лони. „Хадли Бръдърс“ беше прилична компания, но в нея цареше старомоден южняшки дух, затова нямаше нищо чудно, че малцина цветнокожи успяваха да се издигнат по-високо от равнището на метачи.
През следващите два часа, докато в ъгъла тихо свиреше пиано, петимата си пиеха кротичко и обсъждаха бъдещето. Вечеряха в частно сепаре с препарирана глава на лос над камината. Сервираха им огромни бифтеци със сос и гъби. Лони пренощува в апартамент на третия етаж и се събуди с лек махмурлук, но пък за сметка на това през прозореца се разкриваше великолепен изглед.
За неделя сутринта имаше планирани само две кратки срещи. Първата, пак в присъствието на Кен, беше с Джордж Тийкър, който пристигна по анцуг от сутрешния си крос.
— Най-доброто лекарство против махмурлук — обясни той.
Тийкър искаше Лони да поеме ръководството на магазина в Билокси с тримесечен договор, след което да прецени способностите му. Ако останеха доволни, а в това никой не се съмнявал, щяха да го прехвърлят в по-голям магазин, вероятно някъде около Атланта. По-голям магазин означаваше повече отговорности и по-солидно възнаграждение. След една година пак щяха да оценят работата му и вероятно да го придвижат нагоре. През тези петнайсет месеца трябваше поне по два дни месечно да идва в Шарлот на курсове по мениджмънт, чиято подробна програма се намираше в папката пред него.
Най-сетне Тийкър приключи и му предложи нова чаша кафе.
Последният посетител се оказа мършав чернокож младеж с плешива глава, елегантен костюм и скъпа вратовръзка. Представи се с името Тоунтьн, адвокат от Ню Йорк, по-точно от Уолстрийт. Съсредоточено обясни, че неговата фирма представлявала интересите на „Листинг Фудс“, а самият той работел единствено по делата на компанията. Сега идвал, за да уреди трудовия му договор — сравнително дребен, но все пак важен въпрос. После му подаде три-четири листа хартия, които изглеждаха удивително тежки, след като бяха дошли чак от Уолстрийт. Лони загуби ума и дума от възхищение.