— Прегледайте го — каза Тоунтьн, като почукваше с химикалка по брадичката си. — Другата седмица ще поговорим. Такава е обичайната процедура. В раздела за възнаграждението има няколко празни места. По-късно ще ги попълним.
Лони погледна първата страница, после сложи договора върху купчинката справки, формуляри и наръчници, която растеше от час на час. Тоунтьн измъкна бележника си и като че се приготви за разпит.
— Само няколко въпроса — каза той.
През главата на Лони прелетя мъчителен спомен за съдебната зала в Билокси, където адвокатите вечно имаха „само няколко въпроса“.
— Разбира се — отвърна той и неволно погледна часовника си.
— Имате ли криминално досие или каквито и да било престъпни прояви?
— Не. Само няколко глоби за превишена скорост.
— Има ли в момента някакво съдебно дирене срещу вас?
— Не.
— Срещу съпругата ви?
— Не.
— Обявявали ли сте някога банкрут?
— Не.
— Били ли сте арестуван?
— Не.
— Осъждан?
— Не.
Тоунтьн прелисти страницата.
— Случвало ли се е като управител на магазин да бъдете замесен в съдебен процес?
— Да, чакайте да си припомня. Преди около четири години един старец се подхлъзна и падна на пода. Заведе дело. Трябваше да дам показания.
— Стигна ли се до съд? — запита Тоунтьн с жив интерес. Всъщност вече бе прегледал съдебното досие, носеше копие от него в дебелото си куфарче и знаеше до последна подробност претенциите на стареца.
— Не. Застрахователната компания уреди извънсъдебно споразумение. Мисля, че му платиха двайсетина хиляди.
Бяха точно двайсет и две хиляди и Тоунтьн записа сумата в бележника си. Според сценария в този момент трябваше да се обади Тийкър.
— Скапани адвокати! — възкликна той. — Как ги търпи земята!
Тоунтън погледна Лони, после Тийкър и смутено уточни:
— Аз не ходя по съдилищата.
— Знам, знам — кимна Тийкър. — Ти си от свестните. Нямам нищо против професията, ама са се навъдили едни лешояди…
— Знаете ли колко платихме миналата година за застраховка при дела за некачествени продукти? — обърна се Тоунтън към Лони, сякаш наистина очакваше той да познае. Лони само поклати глава. — „Листинг“ плати над двайсет милиона.
— Уж да се опазим от акулите — добави Тийкър.
Настана драматична пауза, както бе предвидено по сценарий. Тоунтън и Тийкър хапеха устни и всячески се стараеха да покажат отвращение, като че виждаха пред себе си купищата пари, прахосани в напразен опит да се опазят от съдебни дела. После Тоунтън се втренчи в бележника, вдигна очи към Тийкър и запита:
— Сигурно не сте обсъждали процеса, нали?
Тийкър го погледна изненадано.
— Според мен не се налага. Лони е от нашите.
Тоунтън не му обърна внимание.
— Онзи цигарен процес в Билокси ще има сериозно отражение върху цялата икономика, особено върху компании като нашата — обясни той на Лони, който побърза да кимне и се зачуди как е възможно процесът да засегне нещо друго освен „Пинекс“.
— Не знам дали е редно да го обсъждате — намеси се Тийкър.
— Няма страшно — успокои го Тоунтън. — Познавам съдебния ред. Ти нямаш нищо против, нали, Лони? Можем да ти се доверим, прав ли съм?
— Естествено. Никому нито дума.
— Ако ищецът спечели и бъде наложена тежка присъда, бентът ще се отприщи за подобни дела. Адвокатите ще обезумеят. И ще съсипят тютюневите компании.
— А ние печелим много от продажбата на цигари, Лони — обади се Тийкър точно навреме.
— После сигурно ще се заемат с млекопроизводителите под предлог, че холестеринът убива хора. — Тоунтън повиши глас и се приведе напред. Очевидно темата го вълнуваше. — Трябва да се сложи край на тези процеси. Досега тютюневата промишленост не е загубила нито веднъж. Мисля, че имат около петдесет и пет победи и нито една загуба. В крайна сметка съдебните заседатели разбират, че ако пушиш, то си е за твоя сметка.
— Лони разбира това — побърза да го увери Тийкър.
Тоунтън въздъхна.
— Не ще и дума. Извинявай, ако съм се разпалил. Просто от онзи процес в Билокси зависят страшно много неща.
— Няма нищо — отвърна Лони.
И наистина разговорът не го смущаваше. В края на краищата като адвокат Тоунтън познаваше законите и навярно нямаше нищо лошо в това да поговорят за процеса в най-общи линии, без да засягат подробности. Лони беше доволен. Сега бяха един екип. Що се отнася до него, всичко беше наред.
Изведнъж Тоунтън се усмихна широко, събра си багажа и обеща да се обади на Лони към средата на седмицата. Срещата приключи и Лони отново бе волен като птичка. Кен го откара на летището, където чакаше същият самолет със същите любезни пилоти.