Изображението беше черно-бяло и малко размазано, но все пак достатъчно ясно, за да се види как човекът влиза през открехнатата врата в апартамента на Истьр. Той хвърли тревожен поглед наоколо и за един безкраен миг сякаш се втренчи право в камерата, прикрита в отдушника над хладилника. Николас спря кадъра, посочи лицето и каза:
— Това е той.
— Да, той е — задавено прошепна Харкин.
По-нататък в записа човекът (Дойл) се зае да шари насам-натам, огледа компютъра, направи множество снимки и след десетина минути излезе. Екранът изгасна.
— Кога… — бавно изрече Харкин, без да откъсва очи от телевизора.
— В събота следобед. Осем часа бях на работа и през това време той се е вмъкнал в квартирата ми.
Не беше точно така, но Харкин нямаше да узнае истината. Николас бе преработил записа и сега в долния десен ъгъл на всеки кадър се виждаше дата и час от миналата събота.
— А вие защо…
— Преди пет години, докато живеех в Мобил, бях пребит и ограбен, едва не умрях. При кражба с взлом. Просто внимавам, това е.
И с това обяснение всичко ставаше правдоподобно — модерната наблюдателна система в евтиния апартамент, работата в магазин за компютри и камери срещу минимална заплата. Човекът се плашеше от насилие. Всеки би го разбрал.
— Да го превъртя ли отново?
— Не. Той е.
Николас извади касетата и я подаде на съдията.
— Вземете. Имам и друго копие.
Фич заряза сандвича с телешко, когато Конрад почука на вратата и изрече заветните думи:
— Тя е на телефона.
Той избърса с ръка устните и брадичката си, после грабна слушалката.
— Ало?
— Фич, миличък — изрече момичето. — Пак съм аз, Марли.
— Да, скъпа.
— Не знам как му е името, но става дума за онзи тип, дето го прати в апартамента на Истьр преди единайсет дни. Четвъртък, деветнайсети, в пет без осем минути, ако държиш да съм точна.
Фич ахна, глътна трохи от сандвича и се разкашля. Тихичко изруга и изпъчи гърди. Тя продължаваше:
— Стана точно след като ти изпратих бележка, че Николас ще е със сив пуловер и бежов панталон, помниш ли?
— Да — дрезгаво потвърди той.
— Както и да е, след това ти изпрати онзи мошеник в съда, вероятно да търси мен. Много тъп ход, защото Истьр го позна и прати бележка на съдията, който също си поизплакна окото. Слушаш ли, Фич?
Фич не само слушаше, но и не смееше да си поеме дъх.
— Да — отсече той.
— Е, съдията узна, че онзи тип е влизал в апартамента на Истьр и подписа заповед за арестуването му. Затова неза бавно го разкарай от града, инак ще си имаш ядове. Току-виж, прибрали и теб.
През главата на Фич бясно прелитаха стотици въпроси, но знаеше, че няма да получи нито един отговор. Ако Дойл наистина беше разпознат, ако го хванеха и се разприказваше… не, просто не му се мислеше за това. Нахлуването с взлом е признато за престъпление по цял свят, тъй че Фич трябваше незабавно да действа.
— Нещо друго? — запита той.
— Не. Засега толкова.
Дойл бе казал, че ще обядва на масата до витрината в една евтина виетнамска гостилничка недалеч от съда, но всъщност играеше на покер-машината, когато пейджърът на колана му записука. Фич го викаше в кабинета си. Три минути по-късно Дойл се носеше по магистрала 90 на изток, към границата с Алабама. Два часа по-късно вече летеше за Чикаго.
Фич загуби цял час, за да открие, че няма издадена заповед за арестуване на Дойл Дънлап или непознат извършител с неговото описание. Това не го успокои. Така или иначе, оставаше фактът, че Марли знае за влизането в апартамента на Истьр.
Но откъде знаеше? Тъкмо това бе най-тревожният въпрос. Фич привика Конрад и Панг и ги нахока безмилостно. Щяха да минат три часа, докато открият отговора.
В три и половина следобед съдията Харкин прекъсна показанията на доктор Килван и го отпрати да си върви. След това обясни на изненаданите заседатели, че трябва незабавно да обсъди с тях някои важни въпроси. Заръча им да се оттеглят в стаята и нареди на всички зрители да напуснат. Джип и Раско изкараха народа навън, после заключиха вратата.
Оливър Макаду протегна дългия си крак под масата и лекичко завъртя куфарчето към подиума. Наоколо имаше още четири куфарчета и чанти плюс два грамадни кашона, претъпкани с папки и разни съдебни книжа. Макаду нямаше представа какво предстои, но с право допускаше, че Фич ще иска да го види.
Съдията Харкин се изкашля и заговори на адвокатите, които го гледаха втренчено:
— Господа, преди малко узнах, че ако не всички, то поне част от съдебните заседатели се чувстват под наблюдение. Имам безспорни доказателства, че поне един от тях е станал жертва на нахлуване с взлом.
Той помълча, докато адвокатите проумеят, и те наистина проумяха. Бяха потресени, тъй като всяка страна отлично знаеше, че не е вършила подобно злодеяние, и веднага побързаха да прехвърлят вината към съседната маса.