Настана съвсем кратко мълчание, колкото всички да се уверят, че за момента Фич е привършил.
— Какво става със съдебните заседатели? — запита рязко Д. Мартин Джанкъл, най-нервният от всички.
Преди време неговата компания беше известна под името „Ю-Таб“, съкратено от още по-старото „Юниън Табакоу“, но по рекламни съображения сега се наричаше „Пинекс“. Предстоеше процесът „Уд срещу «Пинекс»“, тъй че по волята на съдбата Джанкъл се бе озовал на горещия стол. Компанията беше трета по големина и през миналата година имаше реализирани продажби за близо два милиарда. Освен това за последното тримесечие разполагаше с най-големите резерви в брой. Процесът я заварваше в неподходящ момент. Ако работите тръгнеха зле, съдебните заседатели скоро щяха да зърнат финансовия отчет на „Пинекс“, чиито спретнати колонки показваха наличие на повече от осемстотин милиона долара в брой.
— Работим по въпроса — каза Фич. — Не ни достигат данни за осем души. Четирима от тях може да са мъртви или напуснали. Другите четирима са живи и се очаква в понеделник да бъдат в съда.
— Един своенравен да има, може да ни зачерни живота — каза Джанкъл. Преди да влезе в „Ю-Таб“, той бе работил като адвокат в Луисвил и винаги държеше да напомни на Фич, че разбира закона по-добре от другите трима.
— Напълно го осъзнавам — отсече Фич.
— Трябва да знаем що за хора са.
— Правим всичко възможно. Не е наша вина, че тукашните списъци на съдебните заседатели не се обновяват редовно, както в другите щати.
Джанкъл отпи голяма глътка и се вторачи във Фич. В края на краищата Фич беше просто добре платен копой, далеч под нивото на един генерален директор. Можеха да го наричат както си щат — консултант, агент, посредник, — но, така или иначе, си оставаше техен наемник. Вярно, сега се дуеше, крещеше и си придаваше важност, защото дърпаше конците, но, дявол да го вземе, копоят си е копой и нищо повече. Или поне така мислеше Джанкъл, макар че предпочиташе да не го изрича на глас.
— Друго? — запита Фич, сякаш първият въпрос на Джанкъл беше чиста глупост, тъй че, ако няма какво умно да каже, по-добре да си мълчи.
— Вярваш ли на тия адвокати? — запита Джанкъл не за пръв път.
— Вече сме обсъждали този въпрос — отговори Фич.
— Но ако сметна за необходимо, можем пак да го обсъдим.
— Защо се тревожиш толкова за адвокатите? — запита Фич.
— Защото… ами, защото са тукашни.
— Разбирам. Мислиш, че ще е по-умно да доведем пред тукашните съдебни заседатели няколко адвокати от Ню Йорк? Или, да речем, от Бостън?
— Не, просто те… те никога не са защитавали тютюнева компания.
— Досега по Крайбрежието не е имало подобен процес.
— Оплакваш ли се?
— Не, просто ме тревожат, това е.
— Наехме най-добрите в района — отсече Фич.
— Тогава защо взимат толкова евтино?
— Евтино! Миналата седмица се тревожеше за разходите по защитата. А сега адвокатите не взимали колкото трябва. Бъди последователен.
— Миналата година адвокатите в Питсбърг взеха по четиристотин долара на час. Тия тук работят за двеста. Това ме притеснява.
Фич се навъси срещу Луис Вандъмиър, шеф на „Трелко“, и кимна към Джанкъл.
— Аз ли не го разбирам? — запита той. — Сериозно ли говори? Хвърлили сме за делото пет милиона, а той ми разправя, че съм бил стиснат.
Вандьмиър се усмихна и мълчаливо отпи от коктейла си.
— В Оклахома похарчи шест милиона — каза Джанкъл.
— И спечелихме. Не си спомням да е имало някакви оплаквания след присъдата.
— Не се оплаквам. Само изразявам тревога.
— Страхотно! Значи да се върна в кантората, да събера всички адвокати и да им кажа, че моите клиенти се тревожат за сметките. Вижте, момчета, ще им река, знам какви пари трупате от нас, ама така не може да продължава. Моите клиенти искат да плащат повече, разбрахте ли? Тъй че не ни жалете. Много евтино работите. Е, харесва ли ти тази идея?
— Кротко, Мартин — намеси се Вандьмиър. — Процесът още не е започнал. Сигурен съм, че скоро ще ни дойде до гуша от адвокати.
— Да, но този път е различно. Всички го знаем…
Джанкъл не довърши и надигна чашата си. От четиримата той единствен имаше проблеми с алкохола. Преди шест месеца компанията тайно го бе пратила на лечение и всичко изглеждаше наред, но натоварването от сегашния процес се оказваше непосилно за него. Като бивш пияница Фич безпогрешно усещаше, че Джанкъл е загазил. След броени седмици му предстоеше да се изправи пред съда.