— Разчитаме на теб. Дръж здраво.
Сблъсъкът с Фич бе кратък и не доведе доникъде. Дъруд изчака да наближи девет вечерта, когато кантората все още беше заета с подготовката за утрешния съдебен ден и в заседателната зала сервираха късна импровизирана вечеря. Помоли Фич да намине в кабинета му. Фич любезно се съгласи, макар че искаше час по-скоро да се върне при своите хора.
— Бих желал да обсъдим един въпрос — хладно заяви Дър, изправен зад бюрото си.
— Какво има? — излая Фич и пристъпи към него с ръце на кръста. Много добре знаеше за какво става дума.
— Днес в съда ни зашлевиха плесница.
— Никаква плесница не са ви зашлевили. Доколкото си спомням, заседателите не бяха там. Тъй че каквото и да е станало, няма значение за присъдата.
— Спипали са те, а ние се пекохме на огъня.
— Не са ме спипали.
— Тогава как го наричаш?
— Лъжа го наричам. Не сме пращали хора да следят Стела Хюлик. Откъде-накъде ще го правим?
— Тогава кой й е казал?
— Не знам, но определено не е никой от нашите. Други въпроси?
— Да, кой е онзи тип от апартамента?
— Не е от моите хора. Сам разбираш, не успях да изгледам записа. Затова не видях лицето, но имаме основания да смятаме, че е бил наемник на Рор и неговите момчета.
— Можеш ли да го докажеш?
— Нищо не доказвам, мътните да го вземат. И не съм длъжен повече да ти отговарям. Гледай си процеса и не ми се бъркай в охраната.
— Не ми подливай вода, Фич.
— И ти не ми подливай вода. Гледай да не изпуснеш процеса.
— Рядко губя.
Фич се завъртя и тръгна към вратата.
— Знам. И отлично си вършиш работата, Кейбъл. Просто ти трябва малко помощ отвън.
Николас пристигна пръв, помъкнал две претъпкани спортни чанти с дрехи и тоалетни принадлежности. Лу Дел, Уилис и един нов полицай чакаха във фоайето пред залата, за да съберат багажите и да ги оставят временно в празната свидетелска стая. Беше осем и двайсет във вторник сутринта.
— Как ще ги откарате до хотела? — подозрително запита Николас, без да изпуска чантите.
— Ще им осигурим превоз по някое време — каза Уилис. — Най-напред обаче трябва да ги прегледаме.
— Дума да не става!
— Моля?
— Никой няма да бърка в тия чанти — категорично заяви Николас и влезе в празната заседателска стая.
Така нареди съдията — обади се изотзад Лу Дел.
— Не ме интересува какво е наредил съдията. Никой няма да ми рови в чантите. — Той ги остави в ъгъла, отиде да си налее кафе и подхвърли към Уилис и Лу Дел, които стояха на прага: — Излезте, ако обичате. Тая стая е за заседателите.
Те смутено отстъпиха и Лу Дел затвори вратата. След малко от коридора долетяха възбудени гласове. Николас отвори вратата и видя Мили Дюпри с изпотено чело да стои срещу Лу Дел и Уилис, стиснала два грамадни куфара.
— Въобразяват си, че ще ни проверят багажа, но няма да стане — обясни Николас. — Дай ги насам.
Без повече приказки той грабна по-близкия куфар, напъна се и го помъкна към същия ъгъл.
— Тъй рече съдията — промърмори Лу Дел.
— Не сме терористи! — задъхано отсече Николас. — Да не си мисли, че ще пренасяме оръжие, наркотици или нещо подобно?
Мили побърза да си вземе поничка и благодари на Николас, че я опази от посегателството. Вътре имало разни неща, дето… ами, не й се искало да ги гледат и пипат разни мъже като Уилис, пък и който и да било.
— Излезте! — кресна Николас, сочейки с пръст Лу Дел и Уилис, които безропотно се оттеглиха в коридора.
Към девет без петнайсет пристигнаха всички заседатели и стаята беше претъпкана с багаж, спасен и подреден лично от Николас. С всеки новопристигнал той ставаше все по-гневен — крещеше, беснееше и вършеше всичко възможно да превърне колегите си в настръхнала тълпа, готова за сблъсък. В девет Лу Дел почука на вратата и завъртя дръжката.
Беше заключено отвътре.
Тя отново почука.
Никой не помръдна. Само Николас пристъпи към вратата и запита:
— Кой е?
— Лу Дел. Съдията ви чака.
— Кажете на съдията да върви по дяволите.
Лу Дел изгледа Уилис, който се бе ококорил и нервно опипваше ръждясалия си револвер. Грубият отговор стресна и най-ядосаните заседатели, но единството им остана непоклатимо.
— Какво казахте? — запита Лу Дел.
Дръжката шумно се завъртя. Николас излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си.
— Кажете на съдията, че няма да мръднем оттук — заяви той, гледайки свирепо Лу Дел и нейните чорлави кичури.
— Не можете да го направите — възрази Уилис. Опитваше се да бъде настъпателен, но гласът му прозвуча твърде безпомощно.
— Млъквай, Уилис.
Във вторник сутринта неприятностите около съдебните заседатели отново бяха привлекли хора в съдебната зала. Носеше се мълва, че един заседател бил изгонен, на друг му нахлули в апартамента и съдията така се ядосал, че наредил всички да бъдат изолирани. Избуяваха слух подир слух, като най-разпространеният бе, че спипали човек на тютюневата компания в квартирата на един от съдебните заседатели и вече имало заповед за арестуването му. ФБР и ченгетата го издирвали под дърво и камък.