Сутрешните вестници в Билокси, Ню Орлиънс, Мобил и Джаксън излязоха с огромни заглавия на първа страница.
Публиката се завръщаше на тълпи. Повечето местни юристи изведнъж си бяха намерили неотложна работа в съда и се мотаеха из коридорите. Шест-седем репортери от разни вестници заеха първия ред зад масата на ищеца. Отново изникнаха в пълен състав момчетата от Уолстрийт, чиято група напоследък упорито се топеше под натиска на игралните домове, морския риболов и нощния живот в Ню Орлиънс.
И тъй, немалко очи зърнаха как Лу Дел нервно притича от задната врата към подиума, приведе се, съдията склони глава настрани и двамата трескаво зашушукаха. Отначало Харкин застина, сякаш не можеше да разбере, после отправи замаян поглед към вратата, където Уилис бе замръзнал като статуя с вдигнати рамене.
Лу Дел приключи доклада си и бързо потегли обратно към чакащия Уилис. Харкин се вгледа в любопитните лица на адвокатите, после вдигна очи към публиката. Надраска нещо, което и сам не можеше да разчете. Замисли се как да постъпи.
Заседателите стачкуваха!
Какво ли препоръчваха наръчниците му за подобни случаи?
Той придърпа микрофона и каза:
— Господа, възникна малък проблем със съдебните заседатели. Трябва да поговоря с тях. Ще помоля мистър Рор и мистър Кейбъл да ми окажат съдействие. Всички други да останат на място.
Заседателската стая отново бе заключена. Съдията почука лекичко и завъртя дръжката. Вратата не се отвори.
— Кой е? — долетя отвътре мъжки глас.
— Съдията Харкин — високо отвърна той.
Зад вратата стоеше Николас. Той извърна глава и се усмихна на колегите си. Мили Дюпри и Гладис Кард се бяха отдръпнали в ъгъла край купчината багаж и нервно пристъпваха от крак на крак — изглежда, се бояха, че съдията ще ги прати в затвора или на още по-лошо място. Но останалите заседатели продължаваха да кипят от възмущение.
Николас завъртя ключа и отвори. Усмихна се любезно, сякаш нямаше нищо особено и стачките бяха нормална част от съдебното всекидневие.
— Заповядайте — каза той.
Все още по сив костюм и без тога, Харкин влезе, следван от Рор и Кейбъл.
— Какъв е проблемът? — запита той, докато оглеждаше стаята.
Повечето заседатели седяха около масата, отрупана с чашки, празни чинийки и вестници. Филип Севил стоеше сам до прозореца. Лони Шейвър се бе уединил в ъгъла с компютър в скута. Без съмнение Истър щеше да говори от името на цялата група, а вероятно той бе и подстрекателят.
— Не смятаме за допустимо полицаите да претърсват багажа ни.
— И защо не?
— Ясно е като бял ден. Това са лични вещи. Не сме терористи или трафиканти, а вие не сте митничар.
Николас говореше властно и фактът, че се изправя тъй храбро срещу всемогъщия съдия, вдъхна гордост на повечето му колеги. Той беше един от тях, дори техен ръководител, каквото и да си мислеше Хърман. Неведнъж им бе изтъквал, че те — не съдията, не адвокатите или спорещите страни, — именно те, заседателите, са най-важните хора в този процес.
— Така е прието при изолация — отсече негова светлост и пристъпи към Николас, който беше с десет сантиметра по-висок и не смяташе да отстъпва.
— Но не е писано черно на бяло, нали? Дори се обзалагам, че изцяло зависи от решението на съдията. Прав ли съм?
— Имам основателни причини…
— Не са достатъчно основателни. Ваша светлост, не мърдаме оттук, докато не обещаете, че ще оставите багажа ни на мира — свирепо изръмжа Истър през зъби.
За съдията и адвокатите бе ясно, че говори напълно сериозно. И то от името на цялата група. Никой друг не помръдваше.
Харкин допусна грешката да се озърне през рамо към Рор, който само това и чакаше.
— Добре де, ваша светлост, какво толкова? — моментално изтърси той. — Тия хора не са помъкнали бомби.
— Стига! — кресна съдията.
Но Рор вече бе успял да спечели точка пред заседателите. Естествено, Кейбъл изпитваше същите чувства и държеше да обяви на всеослушание, че им се доверява за всичко, което са натъпкали в куфарите и чантите. Харкин обаче го лиши от тази възможност.
— Добре тогава — отсече негова светлост. — Багажът няма да се претърсва. Но ако узная, че някой заседател притежава какъвто и да било забранен предмет от списъка, който ви раздадох вчера, това ще се смята за обида на съда и може да бъде наказано с лишаване от свобода. Разбрахме ли се?