Водеше се мръсна игра и Фич бе написал повечето от правилата й. Всяка година Фондът даряваше милион долара на една организация, известна под името Съюз за правни реформи — креслива вашингтонска групировка, финансирана главно от застрахователни компании, медицински асоциации и индустриални групировки. Тютюневите компании не правеха изключение. Официално всеки от участниците в Голямата четворка отделяше по сто хиляди годишно, а Фич тайничко мушваше под вратата още един милион. Целта на СПР бе да прокара закони, ограничаващи размера на съдебните обезщетения. И най-вече да премахне това нетърпимо зло — наказателните обезщетения.
Лутър Вандъмиър, генерален директор на „Трелко“, заемаше важно място в ръководството на СПР и подстрекавай тихомълком от Фич, често оказваше груб натиск върху организацията. Фич не излизаше наяве, но постигаше каквото му трябва. Чрез Вандъмиър и СПР той жестоко притискаше застрахователните компании, които на свой ред притискаха лекарите, за да измъкнат от тях деликатни и поверителни сведения за дадени пациенти. Затова, когато пожела доктор Доу от Билокси да изпрати медицински сведения за Гладис Кард до една анонимна пощенска кутия в Балтимор, Фич каза на Вандъмиър да се обърне към своите познати от застрахователното дружество в Сейнт Луис, което осигуряваше доктора срещу професионални рискове. Застрахователите подхвърлиха на Доу, че ако се опъва, вноската му може да скочи нагоре и той охотно прие да им услужи.
Фич разполагаше с купища медицински данни, но между тях засега нямаше нищо, което да промени присъдата. И ето че във вторник около пладне му провървя.
Още преди да си смени фамилното име от Уед на Колман, Рики бе посещавала малък църковен колеж в Монтгомъри, Алабама, където още я помнеха като красавица. Знаеше се, че най-хубавите момичета в колежа често ходят с момчета от Обърн. С напредването на обичайната проверка около нейното минало агентът на Фич в Монтгомъри надуши, че Рики вероятно е имала доста обожатели. Фич продължи по тази линия, попритисна тук-там чрез СПР и след две седмици лутане напосоки най-сетне откри клиниката.
Малката частна болница в центъра на Монтгомъри се оказа едно от трите места, където бяха извършвали аборти по онова време. През своята първа година в колежа, само седмица след двайсетия си рожден ден, Рики Уед бе влязла там за аборт.
И Фич разполагаше с писмени доказателства. Едно телефонно обаждане му съобщи, че документите идват, и той с тихичък смях измъкна листовете от факса. Нямаше име на бащата, но това го устройваше. Рики се бе запознала с Рий Колман една година след завършване на колежа. По времето на аборта Рий бе карал последния курс в Тексаския институт по въздухоплаване и едва ли бе подозирал, че някога ще я срещне.
Фич беше готов да се обзаложи на каквото и да било, че абортът е мрачна тайна — почти забравена от Рики и напълно неизвестна на нейния съпруг.
Мотелът „Сиеста Ин“ се намираше в Пас Крисчън, на трийсет минути път западно по Крайбрежието. Дотам пътуваха с нает автобус — Лу Дел и Уилис седяха отпред до шофьора, а другите четиринайсет пътници се бяха пръснали по седалките. Нямаше седнали по двама. Разговорите бяха секнали. Всички се чувстваха уморени и потиснати като в затвор, макар че още не бяха видели временния си дом. През първите две седмици от процеса краят на заседанието в пет следобед беше същинско спасение; измъкваха се набързо и хукваха към истинския живот — дом, деца, топла вечеря, домашни задължения, понякога и служебни грижи. А сега, след заседанието, идваше пътуване с автобус към нова килия, където щяха да ги държат под най-строг надзор и да ги пазят от зловещите сенки, спотаени нейде наоколо.
Само Николас Истър се радваше на изолацията, но полагаше усилия да изглежда потиснат като останалите.
Бяха наели за тях целия първи етаж на едното крило — общо двайсет стаи, макар че им трябваха само деветнайсет. Лу Дел и Уилис имаха отделни стаи до изхода към централната сграда, където се намираха рецепцията и ресторантът. В другия край на коридора настаниха едър млад полицай на име Чък, за да пази вратата към паркинга.
Стаите бяха разпределени лично от съдията Харкин. Багажите вече чакаха на място — затворени и явно недокоснати от полицейски ръце. Лу Дел раздаде ключовете като бонбони и личеше, че от минута на минута се чувства все по-важна. Заседателите опипаха и огледаха леглата — кой знае защо, матраците навсякъде бяха двойни. Включиха телевизорите, но надеждите им останаха напразни. Никакви телевизионни програми и новини до края на заточението. Имаше само филми от кабелната телевизия. После дойде ред на баните, мивките и казанчетата. Двете седмици тук щяха да им се сторят безкрайни.