— Кога се отказахте от цигарите?
— През седемдесет и трета година. След като узнах истината за никотина.
— Смятате ли, че здравето ви днес е увредено по някакъв начин, защото сте пушили в течение на двайсет години?
— Разбира се.
— Според вас носи ли компанията някаква отговорност за решението ви да пропушите?
— Да. Както казах, насърчаваха ме. Всички други пушеха. В служебния магазин можехме да си купуваме цигари на половин цена. Преди всяко заседание ни поднасяха купи, пълни с цигари. Това бе част от вътрешния ред.
— Проветряваха ли се кабинетите ви?
— Не.
— Как стоеше въпросът с пасивното пушене?
— Много зле. Над главите ни вечно висеше синкава мъгла.
— Значи днес обвинявате компанията за това, че не сте толкова здрав, колкото би трябвало?
— Да, компанията определено има вина. За щастие успях да се изтръгна от навика. Не беше лесно.
— И затова имате зъб на компанията?
— Нека просто да кажем, че съжалявам, задето след колежа не се захванах с друга индустрия.
— Индустрия? Нима сте намразили цялата индустрия?
— Не съм почитател на тютюнопроизводството.
— Затова ли сте тук?
— Не.
Кейбъл прелисти записките си и бързо откри нова насока.
— Доколкото знам, вие сте имали сестра, нали, мистър Криглър?
— Да.
— Какво се случи с нея?
— Почина през седемдесета година.
— От какво?
— От рак на белите дробове. Двайсет и три години бе пушила по два пакета на ден. Пушенето я умори, мистър Кейбъл, ако това искате да знаете.
— Бяхте ли близки? — запита Кейбъл с подчертано съчувствие, за да позаглади донякъде лошото впечатление, задето разчопля старите рани.
— Много близки. Нямам друг брат или сестра.
— И нейната смърт бе тежък удар за вас?
— Да. Тя беше необикновен човек и още не мога да я прежаля.
— Извинявайте, че повдигнах този въпрос, мистър Криглър, но това е важно.
— Вашето състрадание ме трогва, мистър Кейбъл, но не виждам нищо важно.
— Как се отнасяше тя към това, че пушите?
— Не беше доволна. На смъртното си легло ме умоляваше да престана. Това ли искахте да чуете, мистър Кейбъл?
— Само ако е вярно.
— О, вярно е, мистър Кейбъл. Един ден преди нейната смърт обещах, че ще престана да пуша. И успях, макар че за да го постигна, ми трябваха три безкрайни години. Разбирате ли, мистър Кейбъл, бях хванат на въдицата също като сестра ми, защото компанията производителка на цигарите, които я погубиха, а можеха да погубят и мен, целенасочено поддържаше високо ниво на никотина.
— А сега…
— Не ме прекъсвайте, мистър Кейбъл. Сам по себе си никотинът не е канцероген, знаете много добре, той е просто отрова — отрова, която вкарва човек в капана, тъй че един ден канцерогените да го довършат. Именно затова цигарите са безкрайно опасни.
Кейбъл го гледаше съвсем спокойно.
— Свършихте ли?
— Чакам следващия въпрос. Само не ме прекъсвайте повече.
— Обещавам и поднасям своите извинения. А сега кажете кога за пръв път се убедихте, че цигарите са безкрайно опасни.
— Не знам точно. Сам разбирате, че това е известно от доста време насам. И днес, и тогава не бе нужно човек да е гений, за да го проумее. Но вероятно е било някъде в началото на седемдесетте, след като приключих изследването, след смъртта на сестра ми и малко преди да видя онова гнусно писмо.
— Може би през седемдесет и трета година?
— Някъде там.
— Кога престанахте да работите за „Пинекс“? През коя година?
— През осемдесет и втора.
— Значи продължихте да работите в компания, която произвеждаше продукти, смятани от вас за безкрайно опасни?
— Да.
— Каква заплата получавахте през осемдесет и втора година?
— Деветдесет хиляди годишно.
Кейбъл помълча и пристъпи до масата, където му подадоха друг бележник и той го огледа, хапейки дръжката на очилата си, после се върна към подиума и запита Криглър защо е съдил компанията през 1982 г. Криглър явно не хареса въпроса и се озърна за помощ към Рор и Милтън. Кейбъл задълба из подробностите на онова дело — безкрайно объркано и свързано с редица лични въпроси — и разпитът буквално закова на едно място. Рор възрази, Милтън също изказа протест, а Кейбъл се правеше, че не разбира какво толкова имат против. Адвокатите се събраха пред Харкин и дълго се караха шепнешком, докато Криглър отегчено седеше на свидетелския стол.
Кейбъл продължи да се рови из подробности от последните десет години на Криглър в „Пинекс“, като непрестанно намекваше, че е готов да докара свидетели, които да го уличат в лъжа.
Малко остана планът му да успее. След като не можеше да обори унищожителните показания на Криглър, ответникът бе решил да замаже очите на съдебните заседатели. Щом свидетелят е непоклатим, атакувай го до премаляване с дребни подробности.