Хопи тъкмо сипваше вода в кафеварката, когато чу звънеца. Пристегна пояса на протрития си халат и се опита да приглади с пръсти чорлавата си коса. Сигурно пак скаутите бяха тръгнали да продават понички по никое време. А дали не бяха отново Свидетелите на Йехова? Е, тоя път щеше да им даде да се разберат. Ама че фанатици! Той бързо пое към вратата, защото горният етаж бе пълен със спяща младеж. Шестима според последното преброяване. Неговите петима плюс гостенин, който някой бе довлякъл от колежа. Типична петъчна нощ за семейство Дюпри.
Отвори вратата и зърна двама сериозни млади мъже, които мигновено бръкнаха в джобовете си и измъкнаха позлатени значки върху черни кожени подложки. Сред бързо изречените срички Хопи поне на два пъти дочу „ФБР“ и едва не припадна.
— Вие ли сте мистър Дюпри? — запита агент Ничман.
Хопи се задъха.
— Да, но…
— Бихме желали да ви зададем няколко въпроса — каза агент Нейпиър и някак успя да пристъпи още по-близо.
— За какво? — запита Хопи с пресъхнало гърло. Опита се да надникне между тях към отсрещната къща, откъдето Милдред Янси несъмнено гледаше всичко това.
Ничман и Нейпиър си размениха зловещи съзаклятнически погледи. После Нейпиър заяви:
— Можем да поговорим тук или някъде другаде.
— За „Стилуотър Бей“, Джими Хъл Моук и тъй нататък — поясни Ничман и Хопи се вкопчи в рамката на вратата.
— О, боже — изпъшка той. Не можеше да си поеме дъх и сякаш всичко в него бе замръзнало.
— Може ли да влезем? — запита Нейпиър.
Хопи наведе глава и разтърка очи, като че се готвеше да заплаче.
— Не, моля ви, не тук.
Децата! Обикновено спяха до девет-десет, та и до пладне, ако ги оставеше Мили, но чуеха ли гласове долу, незабавно щяха да дотърчат.
— В кантората — едва избъбри той.
— Ще почакаме — каза Нейпиър.
— Не се бавете — добави Ничман.
— Благодаря — каза Хопи, после бързо затвори вратата и я заключи.
Просна се на дивана в хола и заби поглед в тавана, който се въртеше по часовниковата стрелка. Отгоре не долиташе нито звук. Децата още спяха. Сърцето му подскачаше бясно и цяла минута имаше чувството, че просто ще издъхне тук, на дивана. Смъртта би била избавление. Щеше да затвори очи и да отлети в неизвестното, а след два часа децата щяха да го открият и да позвънят на 911. Беше на петдесет и три години и в рода му по майчина линия имаше доста сърдечно болни. Мили щеше да получи сто хиляди от застраховката.
Когато осъзна, че сърцето му няма намерение да спира, той бавно се изправи на крака. Все още замаян, той се дотътри до кухнята и си наля чаша кафе. Електронният часовник над печката показваше седем и пет. Четвърти ноември. Как можа да допусне такава глупост!
Запита се дали да не позвъни на Тод Рингуолд или на адвоката си Милард Пут. Реши да изчака. Изведнъж го обзе нетърпение. Искаше да напусне къщата, преди да са станали децата, да махне тия двама агенти от двора, преди да ги видят съседите. Освен това Милард се занимаваше само с недвижими имоти и почти не разбираше от друго. А сега ставаше дума за престъпление.
Престъпление! Той прогони мисълта за душ и се облече за броени секунди. Докато си миеше зъбите, най-после идигна очи към огледалото. Страшната истина бе изплувала наяве върху лицето му, надничаше от очите му и всички можеха да я видят. Не умееше да лъже. В него нямаше и капка лукавство. Та той си беше просто Хопи Дюпри, почтен човек с добро семейство, безупречна репутация и тъй нататък. Дори в данъчните декларации нито веднъж не бе излъгал.
Е, добре, защо тогава двама агенти на ФБР го чакаха отвън за пътуване до центъра, все още не до затвора, макар че и това сигурно щеше да стане, засега само до тихо местенце, където да го сдъвчат на закуска и да разкрият престъпното му деяние? Реши да не се бръсне. Може би трябваше да позвъни на свещеника. Докато сресваше чорлавата си коса, през главата му прелитаха мисли за Мили, за позора, децата и какво ли още не.
Преди да излезе от банята, Хопи повърна.
Навън Нейпиър настоя да седне в колата му. Ничман ги последва с черния крайслър. По пътя не размениха дума.
Кантората не беше от ония места, които привличат ранобудните. Още повече в събота. Хопи знаеше, че никой няма да се мерне до девет, а може би и до десет. Той отключи вратата, светна лампите и дълго мълча, преди да ги запита дали искат кафе. Отказаха, явно бързаха да му теглят ножа. Хопи седна зад бюрото си. Двамата се настаниха отсреща като близнаци. Не смееше да ги погледне в очите.