Ничман подхвана разговора:
— Запознат ли сте с проекта „Стилуотър Бей“?
— Да.
— Срещали ли сте човек на име Тод Рингуолд?
— Да.
— Подписвали ли сте договор с него?
— Не.
Нейпиър и Ничман се спогледаха, сякаш знаеха, че това е лъжа.
— Слушайте, мистър Дюпри, във ваш интерес е да говорите истината — самодоволно подхвърли Нейпиър.
— Кълна ви се, че казвам самата истина.
— Кога се видяхте за пръв път с Тод Рингуолд? — запита Ничман, после измъкна от джоба си малък бележник и надраска нещо.
— В четвъртък.
— Познавате ли Джими Хъл Моук?
— Да.
— Кога се срещнахте с него?
— Вчера.
— Къде.
— Тук, в кантората.
— Каква бе целта на срещата?
— Да обсъдим проекта „Стилуотър Бей“. Аз представлявам интересите на компанията за недвижими имоти KLX. Става дума за изграждане на селище около Стилуотър Бей в област Ханкок, която е под надзора на мистър Моук.
Двамата се вторачиха в Хопи и сякаш цял час го изучаваха мълчаливо. Той си преповтаряше мислено всяка дума. Дали не бе изтървал нещо? Нещо, което да ускори пътя му към затвора? Може би трябваше незабавно да млъкне и да потърси адвокатски съвет.
Нейпиър се изкашля.
— От шест месеца насам разследваме мистър Моук и преди две седмици решихме да сключим споразумение, според което да облекчим присъдата му, ако окаже пълно съдействие.
Тия правни приказки не означаваха нищо за Хопи. Чуваше ги, но главата му не работеше съвсем ясно.
— Предлагали ли сте пари на мистър Моук? — запита Нейпиър.
— Не — отвърна Хопи, защото нямаше какво друго да каже. И повтори още веднъж: — Не.
Всъщност наистина не бе предложил пари. Само разчисти път на клиента си да го стори. Поне такова бе неговото тълкуване на нещата.
Ничман бавно бръкна в джоба на сакото си, бавно намести пръсти, бавно измъкна някакъв малък предмет и бавно го сложи насред бюрото.
— Сигурен ли сте? — насмешливо запита той.
— Естествено — каза Хопи, гледайки със зяпнала уста страховитата малка машинка.
Ничман леко натисна един бутон. Хопи затаи дъх и стисна юмруци. После чу собствения си глас да бъбри нервно за политика, игрални домове и риболов, прекъсван сегиз-тогиз от Моук.
— Носил е микрофон! — ахна сломеният Хопи.
— Да — мрачно потвърди някой от двамата.
Хопи не можеше да откъсне очи от касетофона.
— О, не — тихо избъбри той.
Думите бяха изречени и записани преди по-малко от двайсет и четири часа тук, зад това бюро, на чаша чай с лед и пилешка кълка. Ничман седеше точно на мястото, от което Джими Хъл уговаряше вчера подкуп за сто бона с микрофон на ФБР под сакото си.
Записът се въртеше мъчително бавно и накрая стигна до убийствения момент, после Хопи и Джими Хъл побързаха да се сбогуват. Ничман натисна бутона.
— Да го изслушаме ли още веднъж?
— Не, моля ви — каза Хопи, като се потриваше между очите. — Да се обърна ли към адвокат? — запита той, без да надига глава.
— Няма да е зле — съчувствено подхвърли Нейпиър.
Когато най-сетне събра кураж да ги погледне, очите му бяха влажни и зачервени. Устните му трепереха, но той вирна глава и се опита да прояви твърдост.
— И какво ме чака?
Двамата въздъхнаха едновременно. Нейпиър стана и направи няколко крачки към рафта с книги.
— Трудно е да се каже — отвърна Ничман, сякаш някой друг щеше да реши. — Миналата година видяхме сметката на десетина инспектори. На съдиите взе да им писва. Присъдите стават все пр-строги.
— Аз не съм инспектор — възрази Хопи.
— Добре че не сте. Бих казал три до пет години. Федерален затвор, не щатски.
— Съучастие в подкуп на държавен служител — услужливо добави Нейпиър. После отново седна до Ничман. Двамата седяха на ръба, сякаш готови всеки момент да прескочат бюрото и да пребият съгрешилия Хопи.
Микрофонът бе скрит в капачката на евтина синя химикалка, пъхната безобидно заедно с още десетина в прашно бурканче върху бюрото. Рингуолд я остави там в петък сутринта, докато Хопи бе отскочил до тоалетната. Личеше си, че моливите и химикалките изобщо не се използват — явно щяха да минат месеци, преди някой да ги докосне. За в случай, че Хопи или някой друг все пак решеше да я използва, химикалката не работеше и щеше моментално да се озове в кошчето. Само специалист можеше да я разглоби и да открие микрофона.
От бюрото сигналите стигаха до малък, но мощен предавател, скрит под мивката в тоалетната зад канцеларията. Той пък ги препращаше до една невзрачна камионетка, паркирана на съседната търговска улица. Там всичко се записваше на лента и отиваше в кабинета на Фич.