Фич и Конрад грижливо четяха всяка страница. Стилът беше ясен и деловит. Личеше, че е писано набързо, защото печатните грешки се срещаха в изобилие. Истър пишеше като безпристрастен журналист. Не можеше да се разбере дали съчувства на пушачите, или просто проявява към съдебните спорове.
Имаше и други калпави стихотворения. Недовършен разказ. И накрая нещо по-любопитно. Документ номер петнайсет съдържаше две странички от писмо до майка му, мисис Памела Бланшар от Гарднър, Тексас. Имаше дата 20 Април 1995 г. и започваше така: „Скъпа мамо, сега живея в Билокси, Мисисипи, близо до Мексиканския залив.“ По-нататък Истър обясняваше колко харесвал морето и плажовете, просто се чудел дали някога пак ще може да живее сред равнините. Пространно се извиняваше, че не е писал толкова дълго. По-нататьк в два дълги абзаца се извиняваше, задето пишел толкова разхвърляно, и обещаваше да поработи над стила си. Питаше за Алекс, споменаваше, че от три ме сеца насам не го бил чувал и просто не можел да повярва, че най-после е стигнал до Аляска и си е намерил работа като инструктор по спортен риболов. Изглежда, ставаше дума за брат му. Баща не се споменаваше. Нито пък момиче, особено на име Марли.
Пишеше още, че си е намерил работа в едно казино и засега било доста забавно, но не виждал бъдеще в професията. Все още се канел да стане адвокат и съжалявал за колежа, но май нямало да се върне. Признаваше, че е щастлив и живее простичко, с малко пари и още по-малко отговорности. Е, стига толкова засега. Хиляди целувки. Много поздрави на леля Сами, чакайте скоро ново писмо.
Подписът беше просто Джеф. „С обич, Джеф“ Никъде в писмото не се споменаваше фамилия.
Един час след разпечатването на писмото Данте и Джо Бой отлетяха с реактивния самолет. Фич им заръча да стигнат час по-скоро до Гарднър и да наемат всички местни детективи.
Компютърните специалисти успяха да пробият още една дискета, предпоследната в купчината. И тук заобиколиха осигурителните програми чрез сложна система от ходове. Бяха силно впечатлени от уменията на Истър.
Пялата дискета съдържаше част от един документ — списъка на гласоподавателите в област Харисън. От А до К — над шестнайсет хиляди имена и адреси. Докато ги разпечатваха, Фич проверяваше от време на време. Той също разполагаше с пълна разпечатка на всички регистрирали се за гласуване в областта. Документът не беше секретен, можеше да се купи от Глория Лейн за трийсет и пет долара. Повечето кандидати за държавни служби си го купуваха по време на предизборните кампании.
Но в списъка на Истър имаше две странни подробности. Първо, беше на дискета, което означаваше, че някой е успял да проникне в компютъра на Глория Лейн и да открадне информацията. Второ, за какво му беше на един прекъснал студент и компютърен маниак подобен списък?
Щом Истър бе проникнал в съдебния компютър, значи несъмнено можеше и да си поиграе с данните тъй, че името му да влезе сред кандидатите за съдебни заседатели по делото „Уд“.
Колкото повече размишляваше Фич, толкова по-добре се връзваха нещата.
С подпухнали и зачервени очи Хопи пиеше силно кафе зад бюрото си и чакаше да стане девет часът. Не бе хапвал нищичко освен един банан вчера сутринта, малко преди да чуе звънеца и двамата агенти да нахлуят в живота му. Храносмилателната му система беше блокирала. Нервите му бяха опънати до крайност. Нарушавайки най-строгите разпоредби на Мили, в събота вечерта тайно бе вмъкнал у дома бутилка водка и я бе изпил почти цялата.
Децата проспаха почти целия съботен ден и не усетиха нищо. Хопи не сподели нищо с никого, а и нямаше желание да го стори. Преживяното унижение опазваше позорната тайна.
Точно в девет Нейпиър и Ничман влязоха, придружени от трети човек със също тъй строг черен костюм и сурова физиономия, сякаш пристигаше с намерение лично да бичува клетия Хопи. Ничман го представи с името Джордж Кристано. От Вашингтон! Министерство на правосъдието!
Кристано протегна ръка мълчаливо и високомерно.
— Слушай, Хопи, искаш ли да си побъбрим някъде другаде? — запита Нейпиър, хвърляйки пренебрежителен поглед из кабинета.
— За по-сигурно — поясни Ничман.
— Човек никога не знае дали не го подслушват — добави Кристано.
— На мен ли го разправяте? — въздъхна Хопи, но никой не обърна внимание на шегата. Можеше ли да възрази? — Както речете.
Потеглиха с разкошна черна лимузина. Ничман и Нейпиър бяха отпред, Хопи седеше отзад до Кристано, който деловито се захвана да обяснява, че бил важна клечка — сътрудник на главния прокурор по най-съществените въпроси. Докато колата се носеше към Залива, фигурата му ставаше все по-страховита. После настана мълчание.