Мистър и мисис Граймс също присъстваха. Не че бяха кой знае колко набожни — особено Хърман, който от детските си години насам не бе ходил на църква по своя воля, — но вече започваха да се задушават в стаята си.
По някое време стана ясно, че Филип Севил се е вбесил от идеята за църковна служба. Бе споделил с някого, че е атеист, и новината светкавично обиколи мотела. В знак на протест той се настани почти гол върху леглото, върза мършавите си ръце и нозе на някакъв йогийски възел и закрещя с пълен глас протяжни песнопения. При това не си даде труд да затвори вратата.
Воплите му достигаха глухо до Балната зала по време на службата и това несъмнено бе една от причините студентът да претупа нещата час по-скоро.
Най-напред Лу Дел отиде да каже на Севил да млъкне, но се оттегли веднага щом видя, че е гол. След нея опита Уилис, но Севил продължи да вие и просто не му обърна внимание. Уилис сметна за благоразумно да стои по-настрана.
Останалите заседатели се спотайваха зад плътно затворени врати и гледаха телевизия.
Около два запристигаха роднините със запас от чисти дрехи и провизии за седмицата. Николас Истьр бе единственият заседател без връзка с външния свят. Според решението на съдията Уилис щеше да го откара до апартамента му с полицейска кола.
Пожарът бе изгаснал преди няколко часа. Наоколо вече нямаше и следа от пожарникарски коли. По тясната затревена площ и тротоара пред сградата се валяха обгорели останки и купища мокри дрехи. Замаяни съседи обикаляха да разчистват боклука.
— Кой е вашият? — запита Уилис, когато спря колата и изумено се вторачи в зеещите прозорци сред почернялата фасада.
— Там горе — отвърна Николас, опитвайки да посочи и да кимне в същото време.
С омекнали колене излезе от колата и се отправи към най-близката групичка хора, сред които семейство виетнамци безмълвно оглеждаха разтопен пластмасов абажур.
— Кога се случи? — запита той. Из въздуха още се носеше тежкият дъх на изгоряло дърво, боя и килими.
Виетнамците не отговориха.
— Тази сутрин около осем — обади се мимоходом някаква жена с огромен кашон в ръцете.
Николас огледа хората и осъзна, че не знае името на нито един от тях. В малкото фоайе една жена разговаряше по клетъчен телефон и деловито отмяташе нещо в бележника си. До стълбището към втория етаж имаше пазач, който в момента помагаше на някаква старица да смъкне надолу подгизнала пътека.
— Тук ли живеете? — запита жената, когато приключи разговора.
— Да, Истьр, апартамент триста и дванайсет.
— Олеле! Напълно унищожен. Май оттам е започнало.
— Бих желал да погледна.
Пазачът поведе жената и Николас по стъпалата към втория етаж, където опустошенията личаха от пръв поглед. Спряха пред жълтата лента, опъната около кратера. Огънят се бе устремил нагоре през гипсовата мазилка и старите греди, пробивайки две огромни дупки в тавана — точно над спалнята му, доколкото можеше да прецени. Долният апартамент също бе пострадал жестоко. Освен кухненската стена с килната мивка, готова да падне всеки момент, от номер 312 не бе останало нищо. Абсолютно нищо. Нямаше помен от евтините мебели в хола, нито пък от самия хол. От спалнята бяха останали само почернели стени.
И за ужас на Николас нямаше и следа от компютъра.
Подът, таванът и стените на апартамента бяха буквално изчезнали, оставяйки само зееща дупка.
— Има ли пострадали? — тихо запита Николас.
— Не — отвърна жената. — Вие бяхте ли тук?
— Не. Коя сте вие?
— Пратиха ме от управлението. Ще ви дам да попълните формуляр.
Слязоха във фоайето, където Николас набързо попълни формуляра и си тръгна с Уилис.
22
С нечетливо послание, издържано в крайно рязък тон, Филип Севил изтъкна на съдията Харкин, че според енциклопедията думата „съпружески“ се отнасяла само до съпруг и съпруга, поради което не можел да се съгласи с нея. Лично той не бил женен и смятал брака за крайно нежелателно явление. Препоръчваше термина „обществени контакти“, а по-нататък сипеше куп оплаквания от сутрешната църковна служба. Прати писмото си до домашния факс на Харкин, който в момента гледаше мач по телевизията. Лу Дел уреди това от рецепцията на мотела. Двайсет минути по-късно получи отговор, в който негова светлост заменяше думата „брачни“ с „лични“ и заръчваше копие от нареждането да се раздаде на всички заседатели. Тъй като беше неделя, Харкин удължаваше посещението с един час — от шест до десет вечерта. Малко по-късно той позвъни да я попита дали мистър Севил желае още нещо и какво е настроението на останалите заседатели.