Лу Дел просто не намери сили да му каже как е видяла мистър Севил чисто гол и вързан на възел върху леглото. Според нея съдията си имаше предостатъчно други тревоги. Затова го увери, че всичко е наред.
Хопи пристигна пръв и Лу Дел бързо го отведе в стаята на Мили, където той отново поднесе букетче и кутия шоколадови бонбони. Двамата се целунаха скромно, без изобщо да имат някакви съпружееки замисли, после седнаха на леглото. Постепенно Хопи насочи разговора към процеса и се помъчи да го задълбочи.
— Право да ти кажа, просто не ги разбирам тия хора, дето все гледат да съдят някого. Така де, цялата работа е направо нелепа. Всички знаят, че цигарите са опасни. Защо пушат тогава? Помниш ли, Бойд Догън пушеше от двайсет и пет години, но ги отказа ей така.
И той щракна с пръсти.
— Да бе, отказа ги има-няма пет минути след като докторът му откри тумор върху езика — уточни Мили и също щракна с пръсти.
— Така е, но сума ти хора спират да пушат. Въпрос на воля. Почтено ли е да пушиш по свое желание, а после да съдиш хората, като видиш, че шибаните цигари те вкарват в гроба?
— Хопи, дръж си езика!
— Извинявай.
След малко Хопи взе да разпитва за другите заседатели и тяхното отношение към процеса. Мистър Кристано смяташе, че е по-добре да спечелят Мили чрез убеждение, отколкото да я плашат с истината. На обяд бяха обсъдили това най-подробно. Хопи се чувстваше ужасно при мисълта за заговор срещу собствената си жена, но щом изпиташе вина, моментално се сещаше за петте години затвор.
Към средата на футболния мач Николас излезе от стаята си. Коридорът бе пуст. Откъм Балната зала долитаха гласове — предимно мъжки, доколкото можеше да прецени. Мъжете отново гледаха футбол, оставяйки на жените да се занимават с лични посещения и обществени контакти.
Николас се промъкна през стъклената врата в края на коридора, мина покрай автомата за безалкохолни напитки в ъгъла и се втурна по стълбището към втория етаж. Марли го чакаше в стаята, където бе отседнала под името Елза Брум — едно от многото й измислени имена.
Хвърлиха се в леглото без излишни приказки и встъпления. Вече се бяха разбрали, че осем нощи раздяла са не само техен личен рекорд, но и могат да бъдат вредни за здравето.
Когато се запознаха, те още не бяха Марли и Николас. Пътищата им се пресякоха в едно барче в Лорънс, щата Канзас, където тя работеше като сервитьорка, а той идваше привечер с приятели от Юридическия факултет. Тя вече бе завършила колеж и все още се чудеше дали да не запише право — специалност, магическа за всички млади американки с неизяснени планове. Не бързаше. Майка й бе починала преди няколко години и Марли разполагаше с двеста хиляди долара от наследството. Разнасяше питиета просто защото иначе би скучала, а и заведението беше приятно. Така се поддържаше във форма. Караше стар джагуар, харчеше пестеливо и общуваше само със студенти по право.
Двамата се забелязаха много преди да си заговорят за пръв път. Обикновено той идваше късно вечер с малка група постоянни клиенти. Сядаха в ъгловото сепаре и започваха да обсъждат отвлечени и невероятно скучни правни теории. Тя им носеше халби бира и се опитваше да флиртува с променлив успех. През първата година той беше влюбен в науката и не обръщаше внимание на момичетата. Марли поразпита насам-натам и узна, че бил усърден студент, между най-добрите в курса, но иначе нищо особено. В крайна сметка той издържа първата година и подхвана втората. Тя си подстрига косата и свали пет килограма, макар че нямаше нужда.
След колежа той бе подал документи до трийсет учебни заведения. Единайсет го одобриха, макар че не бяха от най-реномираните. Наслуки избра Лорънс — градче, което никога не бе виждал. Намери си двустайна квартира в порутената къща на някаква вдовица. Наблегна на ученето и поне през първите два семестъра не му оставаше време за нищо друго.
През ваканцията след първи курс се хвана да работи за една голяма фирма в Канзас Сити. Разнасяше с количка вътрешната кореспонденция от етаж на етаж. Фирмата бе събрала под един покрив триста адвокати и понякога му се струваше, че всички работят по един и същи процес — защитата на „Смит Гриър“ в Джоплин, където се водеше дело за цигари и рак на белите дробове. Процесът продължи пет седмици и завърши в полза на ответника. По този повод фирмата уреди празненство, на което дойдоха поне хиляда души. Носеха се слухове, че само пиенето струвало на „Смит Гриър“ осемдесет хиляди. Бълха ги ухапала!