Бузите на Коркоран станаха по-червени от обикновено. Болезнено червени, като отворени рани. „Точно както си мислех.“
- За нещастие - продължи Болеро, - трябва да тръгваме вече. Просто кратко посещение, нали разбираш.
- Жалко - каза Коркоран.
Според действащите правила не трябваше да е възможно се напусне станцията така бързо. Но Болеро
знаеше, че Коркоран няма да се дърпа много.
- Може би следващия път ще можеш да поостанеш за по-дълго - каза той. - Да имаме време да се поопоз-наем.
- Би било прекрасно - отвърна тя.
Не, че имаше каквото и да било намерение да се връща във Византия. В момента, в който Рипли вземеше необходимото, Болеро нямаше ни най-малко да се поколебае да отпраши.
Точно както беше отпрашвала от дузини други станции и мъже с широко отворени очи, управляващи трафика. Беше забравила не само имената, но и лицата им.
Но преди да забрави това на Коркоран, трябваше да изкара Бети извън доковете.
- Та би ли ни освободил? - попита.
Офицерът се изхихика и чукна няколко команди на контролния си панел, завършвайки действията си със замах.
- Официално ви е позволено да потеглите, Бети.
Това означаваше, че скобите, които държаха кораба
на място, ще се деполяризират автоматично в момента, в който Болеро включеше дюзите. И, ако всичко вървеше добре, тя щеше да го направи след няколко минути.
- Прекалено си мил - каза, усещайки съвсем леко угризение на съвестта. - Край на връзката.
След това се облегна и зачака.
С периферното си зрение Джонър видя, че нещо лети към него. Наведе се назад тъкмо на време, за да избегне един стол, който се целеше в лицето му.
За нещастие, не можа да разбере кой го е хвърлил.
Не че имаше значение. Макар че той започна сбива-нето, което почти веднага се разпростря из цялата столова и се изсипа в коридора, нямаше намерение да остане до края.
Поглеждайки хронометъра на китката си, потвърди това, което му казваше вътрешният му часовник.
„ Време е да се махаме.“
Един висок кучи син с кратеровидни следи от аре-танска едра шарка изглежда имаше други идеи. Сочеше с показалец към Джонър от другия край на стаята и редеше псувни, които Джонър не можеше да чуе заради врявата.
Смръщи вежди. Дали той беше тъпанарът, който хвърли стола по него преди малко?
Мъжът с шарката все още го нареждаше, когато тръгна към Джонър с голям, зловещ нож в ръка. Без съмнение си мислеше, че това му дава предимство. Всъщност и Джонър имаше нож, скрит в ботуша му.
Но в този случай не го извади. Предпочиташе предизвикателството да влезе в бой с голи ръце.
„ Човек трябва да се наслаждава на малките неща в живота “ - помисли си.
После направи няколко крачки и пресрещна Сипаничавия в средата на помещението, който се опита да му каже здрасти като замахна широко с ножа, чието острие проблясна, отразявайки равномерната светлина. Джонър обаче предвиди този ход и след като приклекна, за да го пропусне острието, се изправи рязко и нанесе здрав страничен удар на противника си.
Сипаничавият се заклати, просна се шумно на пода и не даде признак, че ще се изправи скоро.
- Приятно ми беше да работим заедно - изкиска се
Джонър.
След това огледа мелето за Врайс и Краке, видя ги и им даде знак с поглед. Това беше частта, в която се измъкваха от столовата точно преди охраната да пристигне, като се опитваха да си тръгнат бързо и тихо.
„Точно както и харесва на Рити“ - помисли си Джонър, извади пурата от устата си и я сложи от другата страна
Избутвайки настрани едър превозвач, препречващ пътя му, стигна до вратата почти едновременно със съмишлениците си - което беше интересно, като се вземе предвид, че количката на Врайс не беше направена за минаване през тълпи. Малкият мъж изглежда винаги успяваше да си намери път.
Коридорът пред тях беше празен, като се изключеше шумът от ботушите на наближаващата охрана. Миг по-късно дузина охранители в сини униформи завиха иззад ъгъла с извадени оръжия.
„Някой ще бъде шокиран “ - помисли си Джонър.
Но нямаше да е той или приятелите му. Столовата и врявата и бяха зад тях, просто един спомен и нямаше причина охранителите да ги преследват.
Бяха свободни като птици. Дори Джонър, който никога не беше виждал птица, освен от много далеч, можеше да оцени красотата на тази метафора.
Усмихна се на себе си, когато охраната притича покрай тях. „ Успех, момчета. Покажете им ада.“
Той, Врайс и Краке бяха преполовили коридора, когато зад тях се чу силно металическо дрънкане - все едно купчина машинни части се бяха строполили на пода. Смръщи се, а радостта се изцеди от него. „ Не ми казвай...“