А Рипли приближаваше охранителите, идейки отгоре, измежду тях - ръцете и краката и летяха като оръжия, разплискващи кръв и прекършващи кости. И Симони беше в безопасност, поне временно.
Но не можеше просто да стои така, трябваше да отиде там, накъдето отиваше Рипли - на нейния кораб, който и да беше. Това беше единствената причина хората да отиват в Имиграционен контрол - за да се качат или да слязат от кораб. Но той трябваше да стигне до кораба и преди нея, защото иначе Рипли никога не би го пуснала вътре.
Затова напусна битката и се завтече обратно към Имиграционния контрол, тичайки към вратите на доковете на станцията. „Това е толкова незаконно “ - помисли си, а сърцето му биеше ускорено не само заради тичането. „Ако ме хванат, със сигурност ще ме затворят в някоя наказателна колония, а аз не бих могъл да оцелея в наказателна колония.“
Едва когато пробяга ехтящата, ярко осветена дължина на Имиграционен контрол и борейки се за въздух, стигна до тежките осмоъгълни врати на доковете, осъзна, че няма ни най-малка идея как да ги отвори.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Филип Филипакос прочете светещото в зелено предупреждение в горния десен ъгъл на монитора, който принципно беше предназначен за списъците за нивата на влажност, измервани от единия край на Куполите до другия.
- Ще си имаме посетител - каза той, достатъчно силно, че да го чуят въпреки жуженето на двигателите. - С пратка от Куполи Гама.
- След колко време? - попита дъщеря му Анджи, а гласът и беше както винаги тънък, но приятен.
- Шест или седем минути. Наближава доста бързо. - Намръщи се. - Явно е някой нахъсан новобранец от пилотското училище.
- Дали Мураками е изпратил теменужки?
Филипакос метна поглед през рамо.
- Ще е по-добре за него да е.
Дъщеря му беше от отсрещната страна на обширния бял диск, който представляваше контролния център на станцията и стоеше пред празен плот между две черни компютърни конзоли. Слагаше розово-бели рози в прозрачна пластмасова ваза, които беше откъснала тази сутрин в Купол Дванадесет.
Беше и трудно да стига до ръба на вазата, но успяваше, като се повдигаше на пръсти. И, разбира се, специално изработените и обувки и помагаха, като додаваха още няколко сантиметра.
Филипакос не знаеше защо Анджи, вече на двадесет и четири, е толкова ниска - съвсем малко по-висока от метър. Бяха и правени тестове за генетични аномалии преди да се роди, както се правеше с всеки един зародиш в регулирания космос. Резултатите не бяха показали нищо необичайно и Филипакос и жена му се бяха сдобили с момиченце.
Единственото им дете, както се оказа.
След като Анджи се роди и се видя колко е мъничка, я подложиха на редица допълнителни тестове. От тях излезе, че нищо и няма. Всяка жлеза, всеки орган си функционираше правилно.
Просто беше малка. „Някои хора са си такива“ -беше изкоментирал един от лекарите на Анджи така, както някой друг би говорил за котката си.
Филипакос щеше да приеме заключението на лекаря по-лесно, ако някой друг от семейството му беше с ръст горе-долу колкото на Анджи. Или поне някой от семейството на жена му. Но поколения наред никой от двете семейства не е бил по-нисък от обичайната височина, а някои дори бяха доста над два метра.
За щастие Анджи никога не се беше притеснявала за височината си така, както баща и. Колкото беше умна, едва ли беше пропуснала факта, че е по-различна. Но никога не се беше оплаквала от това.
Нито веднъж.
- Знаеш ли - каза Анджи с онзи тон на гласа, който толкова приличаше на майчиния и, - прекалено си добър с онази невестулка.
Филипакос много добре знаеше за коя невестулка
става дума.
- Той ми е приятел - каза не за първи път.
- И въпреки това. Ако оплеска нещо, трябва да си поема последствията както всеки друг. Като го защитаваш, караш другите да негодуват.
Беше стар спор, който си имаха още от тийнейджър-ските години на Анджи. И Филипакос знаеше, че тя е права.
Но той беше израстнал с Бенедикт в Чикагския централен комплекс. Бяха си играли заедно, бяха ходили на училище заедно, бяха спали с мацки заедно. Не можеше да изостави бедния нещастник точно сега.
Въпреки че беше станал прекалено мързелив, за да е добре за него. Въпреки че престоят в колонията го беше превърнал във флегматик.
- Твоят старец движи това място от време оно - каза Филипакос. - Знае как да се оправя с Тристан Бенедикт. Както и с всеки друг, всъщност.