Обикновено не беше лесно Бенедикт да се стресне. В случая обаче имаше нещо в интензивността на погледа на кучето, което накара космите по врата му да настръхнат.
Обърна се и видя... абсолютно нищо. Само няколко тежки, покрити с листа клони, които се люлееха мързеливо от периодичния изкуствен бриз. Идиот, помисли си, ядосан на себе си. Не се беше оставял да го стреснат така откак беше дете.
На Земята, в комплекса, в който беше израснал, съществуваше опасност да бъдеш наранен - състояща се от хора, които свързваха двата края, нападайки слабите и невинните.
Това място обаче беше максимално отдалечено от Земята, както буквално, така и образно. Нямаше нищо, което да нарани Бенедикт тук, нищо, което да се промъкне иззад гърба му.
“Заради проклетото куче се стреснах “ - помисли си той, обвинявайки страха в очите на четириногото. “Трябва да се успокои малко.“
Изведнъж му дойде една идея. “Дяволита при това“ - призна си той сам.
- Скъпи мой приятелю Рекс - започна той, - нека те представя на другия ми много добър приятел. Казва се синджаба. Мисля, че двамата ще си паснете страхотно.
Разбира се, съществуваше шанс Рекс да не хареса вкуса на листата. Но, дявол го взел, изглежда харесваше всичко, с което го хранеха хората, тогава защо не и това?
“Има само един начин да разберем “ - помисли си Бенедикт. Откъсна едно листо от синджабата и викна:
- Ела тук, момчето ми.
Рекс послушно се подчини. А когато ботаникът му подаде листото, също толкова послушно го изяде.
Бенедикт се усмихна.
- Така - каза той, - сега всички сме приятели. Не е ли приятно?
Точно в този момент комуникационната му единица се развибрира в джоба му. Със сигурност беше Филип, опитващ се да получи актуализация на списъка с папратите.
- Зает съм - каза Бенедикт, оставяйки ком-точката да вибрира, докато не престана.
След това седна, облегна се на извития ствол на едно палмово дърво и нетърпеливо зачака забавлението да започне.
Кал измъкна една карта от ръката си и я остави на масата с лицето надолу.
- Взимам една - каза.
Джонър погледна нагоре към нея изпод надвисналите си вежди, в сянката на които очите му изглеждаха като гладки черни камъчета.
- Една? - повтори той с отвращение.
Тя отвърна на критичния му поглед без грам изражение на лицето си.
- Внезапно получи проблеми с чуването или какво?
Устните на Джонър се свиха. След това остави няколко от своите карти на масата и каза:
- Две. И по-добре да са правилните две, по дяволите.
Отляво на Джонър, Врайс се намръщи на картите си, докато обмисляше какво да прави. След малко се смръщи съвсем.
- Остаряхме, бе - каза Джонър. - Краката ти са парализирани, а не мозъкът.
- Млъкни - отвърна Врайс, все още съсредоточен върху картите. - Това се нарича мислене. Пробвай го някой път.
Джонър издаде звук на презрение и се облегна на стола си.
- Да бе, ти и мислене. Добър майтап.
Рипли, която се беше подпряла на една стена, вторачена навън през екрана за наблюдение на столовата, изглеждаше все едно въобще не забелязва размяната на реплики на масата. Но Кал знаеше, че всъщност Рипли идеално възприема всичко с изострените си сетива, от мелодичното подрънкване на веригите в товарния отсек до ударите на сърцата на всеки от тях.
Междувременно Врайс все още преценяваше противниците си. Обстойно.
Чертите на лицето на Рама, обикновено спокойни, сега изглеждаха напрегнати.
- Ето затова - каза той, - трябва да определим ограничение на времето за мислене.
- Защо? - попита Кал със сериозен глас. - Бързаш ли за някъде?
- Не е в това въпросът - отвърна Рама. - Бихме могли да изиграем три ръце за времето, което отнема на Врайс да пусне карта.
- Ходи да играеш някъде другаде, тогава - каза Врайс, а изражението му ставаше все по-кисело и по-кисело, докато изучаваше ръката си. - На кого си притрябвал? Аз и Кал ще се грижим за двигателите, а Краке ще се разхожда все едно има пръчка в задника. Въобще няма да усетим, че те няма.
Джонър се разсмя на глас. Не беше особено приятен звук.
- Ето това наистина е смешно.
- Не - каза Рама, - всъщност е жестоко и обидно. Разликата вероятно е недоловимо фина за някой като теб, но принципно е значима.
- Я си го начукай - отвърна Джонър. - Достатъчно фино ли се изразих?
Рама се обърна към Кал.
- Бих ли могъл да се обърна поне към теб, Кал, за известно съчувствие и рационално мислене?