„Частично, защото ме мразят от дъното на душата си“ - помисли си Симони. Но не го каза.
Беше започнал да прави ежедневни отчети в дневника си още преди години, доста преди да започне да търси Рипли. Не беше нищо дълго или сложно, просто така отбелязваше къде е бил за бъдещи цели.
Отначало го беше чувствал като задължение -нещо, което правеше, защото изглеждаше като добра идея. Постепенно, толкова плавно, че въобще не беше усетил кога стана, задължението се превърна в раз-туха за него - елемент на позната устойчивост в иначе неустойчивото му съществуване.
А по-късно дори се превърна в нещо повече - ако не направеше поредното записване, се чувстваше празен и дезориентиран, все едно нещо липсваше в живота му.
- Разбира се - каза Симони, - единствено въпрос на време е да разбера какво се случва. Тези хора може и да си мислят, че могат да ме държат на тъмно за неопределен период от време, но това е, защото не ме познават.
Все още избираше следващите си думи, когато чу как вратата се отвори със стържене. Скривайки компютъра си и поглеждайки от ръба на кревата си, видя, че си има гост.
Беше Рипли.
Опита се да разчете изражението на лицето и, но не успя. Тя винаги изглеждаше все едно се чуди дали да се усмихне или да му откъсне главата и в момента не правеше изключение.
- Какво мога да направя за теб? - попита той.
Първия път, когато Рипли го видя, долу в товарното, беше наклонила глава, за да го разгледа, така, както би направило куче. Отново го направи, а очите и дълбаеха в неговите.
- Защо го правиш? - попита го изведнъж.
Симони я погледна.
- Искаш да кажеш... защо пиша?
Рипли кимна.
Той сви рамене.
- Ами с това се занимавам. С това съм се занимавал винаги, още откак бях дете.
- Но защо? - попита тя.
Симони всъщност никога не се беше замислял.
- Защо питаш? - контрира я той.
Рипли се намръщи, а в очите и блесна искра на
гняв. След това се обърна, за да си тръгне.
Внезапно той осъзна глупостта, която беше извършил. Рипли беше единственото му преимущество на кораба, единственото нещо, което стоеше между него и Джонър - а той я беше ядосал.
- Чакай! - каза, скачайки от леглото и тръгвайки след нея. - Извинявай! Моля те!
Тя спря и се втренчи гневно в него. Чакаше, но не изглеждаше като да го прави за дълго.
„Та защо пишеш?“ - запита се Симони наум.
- Предполагам - каза на глас, - че го правя, защото ми харесва хората да ме слушат. Рядко някой го правеше, когато бях хлапе, освен когато знаех нещо, което другите не. Затова откривах разни неща и се забавлявах като говорех за тях. Все още е така.
Изненада се, че успя да го разбере толкова бързо. Изглежда отговорите бяха лежали точно под повърхността, чакащи той да ги измъкне наяве.
- За забавление? - повтори Рипли.
- Малко или много - отвърна той. - Е, плащат ми освен това. Понякога доста добре, в зависимост от това с какъв материал съм се прибрал.
Ноздрите и се разшириха.
- А този път щеше да се върнеш с мен.
„Всъщност, да“ - помисли си Симони. Но съобрази, че няма да е добра идея да го каже. От друга страна, мълчанието също не беше добра идея.
- Точно така - призна си накрая.
Тя се вторачи в него за дълго време, което го караше да се чуди какво мисли да му прави. Накрая обаче тя не каза нищо. Просто се обърна и си тръгна, оставяйки Симони да се чувства точно по същия начин, по който когато го намери.
Незадоволен.
Илайджа Пандор манипулираше по контролния панел на свободно стоящата конзола в центъра на отсека за доставки на колонията и размишляваше върху факта, че не е от хората, на които пречат чуждите недостатъци - дори когато ставаше въпрос за някой толкова самонадеян и безотговорен като Тристан Бенедикт.
Затова, когато Пандор получи нареждане да провери криокапсулата от Гама, той се съгласи без да задава въпроси. Макар че знаеше, че първо е наредено на Бенедикт да го направи.
Не беше първият път, в който Бенедикт успяваше да изклинчи от работа, и нямаше да е последният -не и докато Филип продължаваше да се отнася към старото си приятелче по-добре, отколкото към другите си колеги. Пандор не го разбираше. Бенедикт не беше по-мил с Филип, отколкото с някой друг, но Филип продължаваше да го глези.
Този път поне имаше положителна страна на дяволиите на Бенедикт. Вместо да подменя филтрите на вентилационните шахти, което трябваше да прави днес, както на всеки шест седмици, щеше да е първият, който ще види какви благинки са им пратили от Гама.
С тази съблазнителна мисъл наум, той гледаше как вратите на преддверието под него се отварят, позволявайки на металната платформа да се издигне, докато не стигна палубата. Сребристата криокапсула, която беше добре захваната в прегръдката на платформата, проблясваше в светлината на лампите.