Симони седеше на леглото си и говореше със спящия Краке - който не беше по-разговорлив от будния
Краке - когато Кал показа глава в стаята.
- Ей, Симони - каза. - Ела с мен.
На него не му се ставаше особено от кревата, но имаше чувството, че Кал иска да му каже нещо - а, ако това беше случаят, той беше повече от готов да слуша.
- Къде отиваме? - попита той, скачайки на палубата.
- Товарното - отвърна Кал. - Имам малко работа там, разни неща, които се нуждаят от заваряване. На кораб като този винаги има неща, които се нуждаят от заваряване.
Той определено и вярваше, като ставаше дума за това.
Кал не каза нищо, докато ходеха по посока на кърмата по главния коридор на кораба. Симони също мълчеше или поне докато не стигнаха товарния отсек.
- Ако трябва да разкрия голата истина - каза той без предисловие, - не разбирам ни най-малко от тези неща. Затова ако мислиш, че мога да ти бъда полезен...
- Не мисля - каза Кал, прекратявайки това му опасение.
- Тогава съм тука поради... някаква друга причина? - попита Симони с надежда в гласа.
Кал не отговори. Вместо това отиде до едно контролно табло, вградено в стената, и прокара пръсти върху сензорния екран, в резултат на което беше плъзването на една празна метална маса през стаята по специални жлебове.
„Търпение“ - каза си Симони.
- Онзи ден - започна Кал най-накрая, - Рипли те попита защо пишеш. Ти поиска да разбереш защо пита.
Симони усети как репортерското любопитство го бодна в корема.
- Точно така - отвърна той, но не прекалено бързо.
Дръпвайки един лост, тя започна да снижава една
верига, която държеше част от някаква тежка машина - нещо, което Симони не би могъл да разпознае и след хиляда години - докато частта не се установи стабилно на масата. След това Кал отиде до масата и отвърза веригата.
- Вероятно ти се е сторило странно - каза, - че въобще и пука за теб.
- Ами - отвърна Симони, - честно казано, така е. Тя изглежда прекалено съсредоточена върху важните за нея неща, а аз съм сигурен, че не попадам в тази категория.
- Честно казано - каза Кал, - не попадаш.
Тя прекоси стаята и стигна до едно отделение, подобно на онова, в което репортерът се беше скрил, когато се беше качил на борда, и взе оттам маска и лазерна горелка. Надявайки първото и запалвайки второто, тя се приближи към проблемната машинна част.
Вдигайки ръка, за да предпази очите си от блясъка на горелката, Симони попита:
- Винаги ли увърташ така?
- Понякога - отговори тя без ни най-малък намек за ирония в гласа си. - Както и да е, истина е, че не и пука особено. Но от време на време, нещо прихваща вниманието и.
„Стигни до важното, де“ - замоли той, но го направи тихичко, защото знаеше, че някои риби трябваше да се издърпват бавно.
Кал се смръщи като започна да работи, а искри захвърчаха там, където горелката и докосваше метала на машината.
- Знаеш ли, не винаги е била такава. Била е човек някога. Изцяло човек.
- Знам - отвърна Симони. - Чел съм същите книги, които и ти. Знам как е живяла и как е умряла.
- Когато Рипли се е записала към екипажа на Ностромо, е била щастлива, че ще служи като административен офицер на такъв голям, икономически значим кораб. Било е голяма стъпка за нея. Но е била в конфликт със себе си, защото е трябвало да остави нещо също толкова важно на Земята. Дъщеря. Името и е Аманда.
Симони изтръпна. Нямаше никаква идея за това.
- Аманда е била на десет години, когато Рипли е заминала. Рипли обещала, че ще се върне за единадесетия рожден ден на момиченцето. За нещастие, нещата не сработили така, както планирала. Спасителната и капсула...
- Нарцис - избълбука той, без да може да се спре.
-... минала през централните системи, без да бъде
засечена, и била прибрана от спасителен екип в далечния космос. За времето, за което Рипли била върната на Земята, били изминали петдесет и седем години от напускането и на Ностромо и дъщеря и вече била починала.
Симони поклати глава. „Това е чисто злато. Не, това е направо платинено. Дъщеря, за бога.“
- Както можеш да се досетиш - продължи Кал, -сърцето на Рипли било разбито, когато разбрала. Дъщеря и прекарала целия си живот без да знае какво се е случило с майка и - може би мразейки я, задето никога не се е завърнала. А Рипли никога не получила шанс да опознае порасналата си дъщеря. Изпуснала е приятните моменти, неприятните случки, всичко.
- За известно време - каза Кал, - Рипли се занимавала единствено с ровене из досиета, опитвайки се да научи колкото може повече за Аманда - как е живяла, кого е обичала, как е прекарала живота си. Това, което намерила, само подразнило любопитството и. Дъщеря и се омъжила рано, но се развела преди да има деца. Пребивавала е на множество места, всичките на Земята. И е починала от болест, за която бил открит лек седем години след смъртта и.