Симони все още не разбираше защо Рипли го е попитала онези въпроси. Но успяваше да държи проклетата си уста си затворена, използвайки всичкото търпение, което успяваше да събере.
- Имало още едно нещо - продължи Кал. - Аманда работила години наред като журналист.
„Джакпот“ - помисли си той.
Дъщерята на Рипли, която тя не беше виждала откак беше заминала като административен офицер на Ностромо, е била репортер, точно като Симони. Изведнъж всичко придоби смисъл.
Кал спря работа за момент и го погледна.
- Сега разбираш защо изпитва любопитство към това, което правиш.
Симони кимна.
- Да, сега разбирам. Благодаря.
Кал сви рамене.
- Няма нужда да го споменаваш.
Но той щеше. Работата му се състоеше в това да споменава всичко.
Когато Айдън Шепърд беше на десет години, котаракът му Дафи се изгуби в миньорски тунел. Макар че беше в противоречие с правилата да се допускат деца в тунелите, баща му - шефът на охраната на колонията - се беше съгласил младият Айдън да се присъедини в търсенето.
Не беше за първи път някой домашен любимец да се загуби в мините. Почти винаги ги намираха живи и здрави, понякога поизтощени от премеждието. Дори животните се изнервяха, ако останеха в тъмното достатъчно дълго.
Шепърд не беше сигурен кога разбра, че котаракът му няма да се прибере вкъщи, или пък какво му го подсказа. Може би дългата, ехтяща тишина на тунела или повишаващият се песимизъм по лицата на колегите на баща му, или пък начинът, по който студът започна да се просмуква в костите му.
Още преди да намерят кръвта, той вече беше сигурен. Нещо лошо се беше случило. Нещо ужасно.
Няколко минути по-късно разбра колко точно ужасно.
Дафи беше разрал коремчето си на един ръждив болт, стърчащ от пода на тунела. Малко по малко, вътрешностите му се бяха развили и изсипали, но той не се беше оставил на осакатяващата реалност на положението си. Беше продължил да напредва, влачейки вътрешностите си след себе си приблизително още петдесет метра, докато накрая сърцето му не беше спряло от кръвозагуба.
Шепърд обичаше котарака си. Очите му се напълниха със сълзи, а гърлото му се сви болезнено, но не можа да се принуди да докосне Дафи. Беше прека-лено неподвижен, очите му прекалено стъклени, а оцапаното червено нещо, което беше излязло от него, дойде в повече на детското съзнание на Шепърд.
Оттогава, когато някой се загубеше - дали животно или човек - част от Шепърд се страхуваше за най-лошото. Без значение, че всички последвали търсения в колонията бяха завършвали щастливо. Малкото момче в него все още помнеше котарака си, лежащ в локвичка от собствената си тъмна кръв.
Защо тогава Шепърд беше наследил баща си в работата? Защо се беше поставил в позиция, в която ще трябва да търси изгубени души из мрачни места? Може би, за да докаже на себе си, че може. Или да се увери, че това, което се беше случило с Дафи, беше отклонение от нормалното и не беше вероятно да се повтори.
Особено на Куполите, където имаше толкова малко неща, които могат да наранят някого, и още по-малко, които да предизвикат насилие. През дванадесетте години, през които Шепърд беше служил там като офицер по безопасността, най-лошото, което беше виждал, беше счупване на крак без разместване на костта - резултат от пиянско катерене на дърво късно през нощта.
И докато направляваше всепроходимата си бричка през една горичка от ниски палми, нямаше никаква причина да мисли, че този път ще е изключение - въпреки че Пандор не беше попълнил доклада си за съдържанието на криокапсулата, нито беше отговорил на опитите на Филипакос да се свърже с него. Най-вероятно ком-точката му просто се беше повредила и той не подозираше, че някой му е звънял.
Ами да, сигурно е това. Всъщност, Пандор се беше оплакал, че устройството му не работи съвсем добре,
нали? А Ерика не го ли беше поправила?
Разбира се, това беше преди почти година. Ерика беше една от малкото, които бяха напуснали колонията по собствено желание, в нейния случай свързано с възможност за работа в някаква лаборатория на Земята.
Други пък бяха идвали на Куполите с намерението да останат за година-две, но накрая някак си оставаха. И оставаха. И оставаха.
„Като мен“ - помисли си Шепърд.