- Не разбирам - каза Сайго, тънък като бръснач оп-лешивяващ мъж, чийто дъх миришеше на развалено мляко. - Защо това нещо се е застопорило на лицето на Пандор, поставило го е в кома, а сега го държи жив?
- О, господи! - възкликна Хендрикс.
Всички я погледнаха.
Беше се опитала да не се изтърве, но се случи все пак. А сега трябваше да обясни.
- Току -що ми хрумна - каза тя колкото се може по-спокойно. - Ами, ако се опитва да го изяде?
Коуди опря ръка на стената и започна да се дави от смях. Шепърд сложи ръка на рамото на ботаника и се намръщи към Хендрикс.
- Никой няма да бъде изяден - каза. След това се обърна към Анджи. - Прав ли съм?
Тя стисна устни за момент.
- Да - отговори накрая. - Не сме намерили нищо, което да предполага такъв проблем.
„Но не може да го докаже.“ Хендрикс умееше да чете между редовете. Беше възможно онова да го яде, все пак.
- А относно защо онова нещо се е лепнало за него - продължи Анджи, - моите предположения не са подобри от вашите. Това е някакъв вид извънземна форма на живот, макар и примитивна. Вероятно биологичните му нужди са различни от всичко, което някога сме виждали.
- Трябва да му помогнем - каза Гоголак. - Някак.
- Ами ние? - попита Сайго. - Има ли опасност същото да се случи и на нас?
- Не мисля - каза Шепърд. - Имаше само един овоид в капсулата - проверих, за да съм сигурен.
Това като че задоволи всички освен Сайго.
- Ами, ако още някое от тия неща е изпълзяло преди да стигнеш там? - настоя той. - Ами, ако се крие в някой ъгъл, чакащо някой да попадне на него?
- Претърсих товарното - отбеляза Шепърд. -Нямаше нищо друго там.
- Не можеш да си сигурен - отвърна Сайго. -Проклетото нещо не е чак толкова голямо. Може да се скрие къде ли не.
„Прав е“- помисли си Хендрикс. Шепърд няма как да бъде сигурен. Точно както Анджи не е сигурна, че онова не яде Пандор.
Представи си как търси ножици за подрязване в слабо осветения отсек за доставки. Представяше си как се приближава до шкафа, отваря чекмеджето, където стоят ножиците и вижда нещо с формата на яйце вътре
- нещо кожесто, което, докато тя го гледа смаяна, се разцепва в горната си част и изстрелва нещо друго на лицето и. Нещо малко, лепкаво и невероятно силно...
Хендрикс потрепери. Беше прекалено ужасно дори да си го мисли.
В този момент и бащата на Анджи излезе от лазарета. Имаше благородна осанка и малко шкембенце, грива от сива коса и брада, която я допълваше, а в момента изглеждаше поразен.
- Анджи разказа ли ви за положението на Пандор?
- попита.
- Да - отвърна Шепърд.
- Имам известни опасения, че е възможно още от тези неща да щъкат наоколо - каза Сайго, - а Шепърд защитава обратната теза.
- Въпросът в момента - каза Гоголак, която можеше да бъде много упорита, когато искаше нещо, - важното е какво ще правим с Пандор.
Филипакос кимна.
- И аз така мисля. Поне състоянието му се стабилизира. Но докато не разберем достатъчно за това същество, ще е неразумно да опитваме каквото и да било, което би застрашило оцеляването на Пандор.
Коуди поклати глава.
- Това не ми харесва.
- На никого от нас не му харесва - каза Анджи. - Но трябва да мислим с главите си, а не със сърцата.
- Ами, ако тестовете ви не открият нищо полезно?
- попита Гоголак. - Тогава?
Анджи тръгна да отговаря, след това премисли. Баща и обаче каза:
- Ще преодолеем тази пречка, когато стигнем до нея. Никой нямаше по-добра идея, затова спорът замря.
С изключение на Сайго, който каза, че има да върши работа, никой не напусна. Стояха и гледаха през прозореца, всеки зает със собствените си мисли.
Тази на Хендрикс беше: „Поне си държах устата затворена през повечето време.“
Симони все не успяваше да накара Рипли или Кал да му кажат накъде пътува корабът. И все пак, не беше успял да проследи легендата само с късмет.
Биваше го да чака да му дойде времето, а още повече
- да си държи очите и ушите отворени. И най-сетне, тези му качества му свършиха работа и на Бети.
Симони беше провел поредния едностранен разговор с Краке и се беше запътил към стаята си, когато чу гласове, идващи от отворената и врата. Спирайки съвсем близо, той се заслуша внимателно.
„ Само един глас е“ - реши той. Този на Врайс. Но освен това се чуваха дълбоки стонове от удоволствие, които явно принадлежаха на някой друг и се променяха всеки път, когато малкият мъж кажеше нещо.
Или поне Симони се надяваше да са нечии други.