- Кара кръвта ми да кипи - каза Врайс.
- Ммм - отвърна женски глас. - Моята също.
„Болеро“ - помисли си Симони. „Определено
Болеро.“
- Все още говоря за пришълците - каза Врайс. -След всичко, което се случи на Орига...
- Даааах - изпъшка Болеро. - Продължавай...
-... човек би си помислил, че никой не е толкова глупав да се занимава наново с лигавите кучи синове. Но явно човешката глупост е безкрайна.
- Щом казваш - отвърна Болеро. - Малко по-надясно, любовнико. Точно така...
Симони се зачуди дали знаят, че вратата е отворена. А се чудеше още повече какво вижда Болеро в човек, който е парализиран от кръста надолу. Но щеше да мисли върху тези въпроси по-късно.
- Добри хора бяха затрити от ония чудовища - каза Врайс. - Елджин, например. Разказах ти за Елджин.
- Така е - изстена Болеро.
- Той ме накара да се заинтересувам от това...
Болеро вдиша шумно.
- И това - каза Врайс.
- Боже - изскимтя тя.
- А проклетите го убиха. За малко и мен. И сега предстои да се повтори същото, освен ако не го спрем.
- Не - каза тя с висок, тъничък глас. - Не го спирай, любовник. Моля те, не го спирай...
Симони преглътна. Почувства се като воайор -което не беше чак толкова лошо. Освен това нямаше избор. Трябваше да слуша, за да разбере каквото може от разговора им.
- Май ти харесва така, а? - попита Врайс.
- О, господи - каза тя, - да...
- А така? - попита той, а гласът му стана по-плътен.
- Да - изпъшка Болеро, - повече от всичко останало...
Симони беше толкова погълнат от секс-игрите им,
че не усети, че и него го гледат - докато някой зад него не изрева възмутено, карайки го да се обърне рязко.
Без да иска, Симони направи крачка назад, което го постави точно пред отворената врата, през която му се откриваше ясна, макар и непожелана гледка към Врайс и Болеро.
Пилотът беше по корем върху кревата на малкия мъж, едно от голите и стъпала лежеше в скута му, а другото беше в грижливите му ръце. „Масаж на краката “ - помисли си Симони, чувствайки се по-глупав от всякога. „ Прави и проклет масаж на краката.“
- Какво, по дяволите, правиш? - настойчиво попита Врайс.
- И аз бих искала да разбера - каза Болеро, отмествайки мокър кичур коса от челото си.
Но това не беше най-лошото. Защото явно Джонър беше този, който извика иззад Симони и сега крачеше по коридора с цел да се изправи срещу него.
Или нещо по-лошо.
Симони се обърна към Врайс и Болеро и каза:
- Съжалявам.
След това, преди Джонър да успее да го достигне, репортерът се втурна право към стаята, която Рипли споделяше с Кал и Болеро.
Вратата беше затворена, разбира се. Но можеше да се плъзне настрани, докато той тичаше към нея и да предложи укритие.
Освен ако Рипли или Кал не се бяха заключили вътре. Тогава щеше да е заклещен в коридора с Джонър - а той определено не искаше да мисли за това.
За лош късмет на Симони, вратата не се помръдна, когато я приближи. Джонър приближаваше със свирепа усмивка на лицето, а репортерът заблъска с длан по металната врата. „Моля те“ - помисли си, „нека Рипли да е вътре.“
Джонър сложи ръка на рамото на Симони и го завъртя към себе си.
- Къде отиваш, перверзнико?
- Не исках да... - започна Симони.
Преди да довърши чу как вратата се отваря. „ Благодаря ти, господи “ - помисли си.
Но, когато се обърна да обясни ситуацията, осъзна, че не Рипли е отворила вратата. Беше Кал.
- Какво става? - попита тя.
- О, нищо особено - отвърна Джонър, обгръщайки с ръка раменете на Симони. - Аз и отрепката просто си споделяме разни нещица.
Кал се намръщи.
- Рипли ще ти е бясна, ако го убиеш. Дори, ако стане случайно.
- Ами, ако просто изтръгна ръцете му?
- Връщай се в клетката си - каза му Кал.
Псувайки, Джонър се върна там, откъдето беше
дошъл. Симони се обърна към своята спасителка.
- Благодаря.
- Следващия път, в който те хвана да подслушваш - каза тя, - собственоръчно ще ти откъсна ръцете. Ясно?
Репортерът кимна.
- Съвсем.
Но си мислеше: „Ако ми кажете какво сте замислили, няма да ми се налага да подслушвам, нали така?“
Пандор отвори очи и прокле. Вместо звук обаче от устата му излезе мехурче.
„Господи “ - помисли си, - къде съм?“
Оказа се потопен във вода по някакъв начин - вода, която беше топла и червена като кръв, макар и малко по-рядка. А дробовете му крещяха за въздух. Ако не си поемеше скоро, щеше да се удави.
Не знаеше как се е озовал тук. Знаеше само, че трябва да намери повърхността. Но накъде е нагоре?