Въртейки се неистово, Пандор видя петънце светлина. Беше смътно, неясно, но на него му се стори, че може да е слънцето. Трябваше да опита все пак, по дяволите. Не можеше просто да си стои така, докато проклетият въздух му свърши.
Плувайки колкото може по-усилено, той се насочи по посока на светлината, но като че ли не напредваше. Светлината просто блещукаше пред него, дразнеше го, викаше го.
Удвои усилията си, но беше все по-неаеродинами-чен, все по-неефикасен, а ускорените му движения привършиха запасите му от кислород дори по-бързо. Усещаше ръцете и краката си слаби и гумени и имаше все по-голяма нужда да издърпа нещо от гърлото си.
Не искаше да умре. Още повече, не искаше да умре с гърло, пълно с вода. Затова продължи да се бори, да рита, да замахва към светлината, докато тъмнината се приближаваше към него в краищата на полезрението му.
Изведнъж, без предупреждение, той изскочи на повърхността. Не можеше да се сдържа повече и засмука въздух колкото може по-силно, издавайки пронизващ звук, като душа, изгубена в дълбините на ада...
Изведнъж осъзна, че седи изправен в някакво легло, студена пот обливаше лицето му, а бяла светлина осветяваше всичко наоколо. Огледа се с присвити очи и различи форми в светлината. Или може би само една, беше трудно да се определи.
- Пандор? - попита някой.
Гласът беше женски, по момичешки тънък. И той го позна.
- Анджи? - отвърна.
След което очите му започнаха да свикват на светлината и видя, че е в лазарета, а някой в бяла престилка стои до него. Наистина беше Анджи. И изглеждаше много разтревожена.
- Добре ли си? - попита.
„Добрели съм...?“- повтори Пандор глупаво, опитвайки се да разбере. Не съвсем. Чувстваше се натъртен, бит. Мускулите му трепереха. А гърлото му гореше като хиляда огнени ада.
И беше пресъхнал. Толкова пресъхнал, че все едно всичката вода е била изсмукана от него.
- Добре ли си, Илайджа? - повтори настоятелно Анджи с още по-разтревожен глас от преди.
Пандор се опита да и каже, но гърлото му не съдействаше. Беше прекалено сухо, прекалено подуто, че да може да изкара думи от него.
Накрая, след няколко мъчителни опита, успя да прошепне една-единствена дума:
- Вода.
- Дай му вода - обърна се Анджи към някой зад нея.
Миг по-късно тя надигна жълта пластмасова чаша
към устните му. Когато ги докосна, Пандор усети хладна, мокра струйка в устата си и започна да пие алчно. Но не беше достатъчно - ни най-малко.
Сграбчи чашата и изсмука и останалото и съдържание или по-скоро частта от него, която не се стече по лицето му, мокрейки гърдите му. Усещаше как влагата се разпространява в тъканите му като вълшебен еликсир. Отвори гърлото му достатъчно, че да може да говори по-лесно.
Опитвайки се да си поеме дъх, докато буташе чашата към Анджи, Пандор изграчи:
- Още.
Тя му даде и той глътна и това количество. След това и трета чаша, по което време разбра, че Шепърд му налива вода. След четвъртата чаша спря да брои.
Най-сетне се облегна на възглавницата си и попита с по-нормален глас благодарение на овлажненото си вече гърло:
- Какво ми се е случило?
Анджи се смръщи.
- Аз мислех да те попитам същото. Шепърд те намери проснат на пода в склада за доставки с някакво същество, сграбчило лицето ти.
Пандор докосна бузата си. Беше раздразнена и свръхчувствителна на допир. Същество? На лицето ми? Но освен Рекс на Куполите нямаше други същества.
- Откъде е дошло?
- Не помниш ли? - попита Шепърд.
Пандор го погледна. „Ако помнех, щях ли да питам?“
- Мислим, че е пристигнало в криокапсулата. - каза Анджи. - Вътре имаше голямо, кожесто яйце, затъ-кнато в единия и край. Беше сцепено в горния край и вътре беше покрито с лепкава бяла слуз - същата като тази по съществото.
- Пазите ли го? - попита Пандор. - Имам предвид съществото.
- Мъртво е - отвърна Анджи, - но да, пазим го.
- Искам да го видя.
- Ще го видиш - увери го тя.
- Как се чувстваш? - попита Шепърд.
- Ужасно - каза Пандор. - Особено в ставите. Все едно съм се търкалял надолу по стълбите и съм се ударил в някои от тях по два пъти.
- Вероятно ти трябва почивка - каза Анджи. Погледна към Шепърд. - Да го оставим да поспи.
Но Пандор не се чувстваше ни най-малко сънен. И го каза.
- Това, което всъщност ми трябва, е...
- Още вода - опита се да познае Шепърд.
- Не - отвърна Пандор, - храна. Сега чувствам, че имам празнина в стомаха с размерите на мина за никел.
- В такъв случай - каза Шепърд, - си късметлия. Вечерята е след четиридесет и пет минути.
„Четиридесет и пет...?“ Пандор поклати глава.