- Не мога да чакам толкова.
Шепърд се усмихна съчувствено.
- Не се притеснявай. Ще ти изнамеря нещичко -погледна към Анджи. - Освен ако лекуващият лекар няма нещо против.
Анджи помисли за секунда, след това сви тесните си рамене.
- Не виждам защо не. Само яж бавно, става ли? Не
си ял нищо от доста време.
Пандор попита любопитно:
- Колко точно?
Анджи се намръщи.
- Два дена.
Пандор преглътна. „Два дена?“
- Шегуваш ли се?
Тя поклати глава.
- Честно казано - каза тя с угризение, което се усещаше в гласа и, - не бяхме съвсем сигурни дали въобще ще оживееш.
- Но оживя - намеси се Шепърд. - Това е важното. Почини си сега - каза той на Пандор, - а аз ще погледна какво мога да ти изровя за хапване.
- Добре - отвърна Пандор.
След това се облегна в кревата си. Но откри, че не се чувства комфортно, когато затвореше очи - защото колкото и сетивата му да го убеждаваха в противното, на него все още му се струваше, че се дави.
В повтарящия се за пореден път кошмар на Рипли, тя беше полубудна, но въпреки това усещаше как е омотана в сложна плетеница от гореща, твърда плът, кипяща маса, в която всяко наглед случайно движение беше балансирано от друго.
Идеална хармония, помисли си. Ако си позволеше да задълбае още малко, щеше да е безнадеждно и невъзвратимо загубена.
В сегашното и положение една внимателно погребана част от нея отекваше с пулсирането на плетеницата, искаше да се извива заедно с другите тела около нея, с безразлична лекота и почти сексуална страст.
Миризмата в ноздрите и беше остра и силна.
Толкова неустоима, че едва успяваше да и се противопоставя.
Но тя не принадлежеше тук. Тя беше човек, по дяволите.
Отваряйки насила очите си, Рипли се огледа. Беше потопена в обхващащо цялото помещение леговище, пълно със спящи пришълци - същото, в което се беше събудила преди години след като беше отскубната от групата на Кал и другите и завлечена в ада, който представляваше шахтата за боклук на Орига.
Телата около нея се плъзгаха неспокойно, движейки се независимо едно от друго, но като едно цяло -гнездо, пълно със студенокръвни драконовидни същества, наслаждаващи се на близостта на собствените си извиващи се тела. Бяха толкова извънземни и невъзможни за опознаване...
А едновременно с това невероятно близки.
Кралицата се издигаше над гнездото властна, ъгловата и нащрек - обременена с корем, толкова голям и издут, че изглеждаше като независим от нея. Беше трудно за вярване, че същество като кралицата въобще е пътувало в тялото на Рипли. А именно това бе причината Рипли да бъде клонирана от петно кръв -за да даде живот на кралицата, носена от оригиналната Рипли преди смъртта и.
Внезапно кралицата изви гръбначния си стълб в дъга от болка, която дотогава не беше усещала. Писък се откъсна от пастта и и проехтя в залата, сигнализиращ, че отдавна чаканите родилни болки са започнали.
Гнездото се разтресе заедно с нея. Тя щеше да роди машина за убиване от следващо поколение, следващата вълна от тиха, лигава смърт и в ритмите на пришълците се усети намек за ликуване по повода.
„Това е сън “ - припомни си Рипли, присвивайки се от гледката на отвратително подутия корем на кралицата и гънките, които се виждаха под плътта му. -„Просто сън. Минавала си през това и преди.“
Кралицата беше родила изчадие в шахтата за боклук - мъжко, със замърсени от човешкото ДНК на Рипли гени, на което дълбоките очни кухини и зеещата челюст придаваха на изражението му вид на жива смърт. Объркано от противоречащите си сигнали в мозъка му - обичай? защитавай? убий? - то беше постояло известно време в присъствието на женската, която му беше дала живот, след което замахна с ноктестата си лапа и я разпра.
Но това новородено беше различно. Рипли беше убедена в това със сигурност, която превъзхождаше който и да било логичен метод на събиране и обработване на информация.
Докато потомството на кралицата пробиваше утробата и, започвайки свирепата битка, наречена раждане, Рипли отчаяно се опита да се извърне от гледката. Но не успя. Съдбата и беше да остане там, за да присъства на това отвратително, запомнящо се събитие.
Все пак, тя беше майката на кралицата, относително погледнато. Каквото и да излезеше от извънземната, беше отговорност и на Рипли.
Кралицата изпищя, знаейки, че нещо не е наред. Но не можеше да направи нищо по въпроса. Беше омагьосана като Рипли, приковала поглед в раждането, което се случваше пред нея.
Малко по малко, новороденото се измъкна от утробата на майка си, с изпънати като стоманени струни мускули на врата и покрито само с филм от гадна, жълто-бяла слуз бледа кожа. Едва, когато извади краката си навън и беше изцяло свободно, огледа света, в който се беше озовало, а главата му се движеше с леки трепвания, докато възприемаше новите усещания.