- Какво има? - попита.
- Те са тук - каза Врайс.
Рипли много добре знаеше за кого става дума.
- Колко време имаме?
- Десет минути. Може би по-малко.
Десет минути. След като беше чакала този момент с години.
- Кажи на другите - нареди тя.
- Веднага - отвърна Врайс и спря връзката.
Рипли свали крака от леглото, изправи се и тръгна
към другия край на стаята. По пътя зърна себе си в огледалото, което беше принадлежало на Елджин, предишния капитан на Бети.
За човешките стандарти тя беше впечатляваща - висока, мускулеста, гъвкава - това, което Рен наричаше „невиждано съчетание между сила и координира-ност“. Тя можеше неща, които другите хора не можеха, можеше да издържа болки, които биха убили всеки друг.
Що се отнасяше за стандартите на пришълците -защото приспадаше към тях също толкова равностойно - тя отново беше внушителна. Но не заради физическите и качества - пришълците нямаха зрителни органи, все пак. За тях тя беше впечатляваща, защото можеше да мисли.
Те харесваха това в нея. Уважаваха я заради това.
Именно това и беше помогнало да оцелее атаките на пришълците на Орига, особено тази на новороденото. И именно това щеше да и помогне да оцелее и в настоящата заплаха.
Продължи към другия край на стаята, откъдето откачи дрехите си от една кука и ги навлече. След това взе инжектора си и го втъкна в колана си.
„Готова “ - помисли си.
От друга страна, тя беше родена готова. Буквално.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Симони се събуди и видя Рама, седящ в леглото си, говорещ нещо за Рипли. Поне смяташе, че е за Рипли. Паяжините на съня в главата му все още бяха прека-лено дебели, за да разбере какво.
„Говори насън“ - помисли си Симони. Отново. Рама го правеше почти всяка нощ.
Само дето този път не завалваше думите си. Говореше бързо и точно. По едно време репортерът осъзна, че освен това някой му отговаря.
Беше Врайс.
- Ако питаш мен - каза малкият мъж, - крайно време беше. Дай да свършваме тази работа.
- И аз мисля така - отвърна Рама, отвивайки се. -Ей сега идвам.
- Какво става? - попита Симони.
- Имаме си компания - каза Рама, протегна се за панталоните, които висяха наблизо на една кука, и започна да ги обува, бързайки. - Стой тук. Ще те уведомя кога е безопасно да излезеш.
„Вече трябваше да ме е опознал достатъчно“ -помисли си Симони. „Кажи ми да стоя тук и аз ще се махна при първа възможност.“
Изчака Рама да отвори вратата и да излезе, след което скочи от леглото, мушна глава в коридора и видя посоката, в която се беше запътил инженерът.
Към пилотската кабина, сигурно. Симони събра дрехите си, навлече ги набързо и след това го последва.
Когато отвори вратата на кабината, трима души се обърнаха, за да го изгледат. Никой от тях не изглеждаше особено щастлив да го види.
- Какво, по дяволите, правиш тук? - попита Врайс.
- Трябваше да си останеш в стаята - каза Рама, поглеждайки един набор инструменти зад пилотското място.
Симони надникна иззад Рамото на Болеро. Видя червен радарен символ, движещ се от горния десен край към долния ляв, на екрана на централния монитор.
- Какво е това? - попита той - Кораб?
- Точно така - отвърна Болеро, макар че вниманието и беше фокусирано върху мониторите.
- Приятелски настроен? - зачуди се той.
- Едва ли - отвърна тя простичко.
Той усети тръпка да пробягва по гръбнака му.
- Какво искат от нас?
Болеро се завъртя в стола си, за да погледне друга част от инструментариума си.
- Това е въпросът, нали така?
„ Не ми помагаш особено “ - помисли си Симони. От друга страна, тя едва ли целеше да му помага.
- Както и да е - каза той, - няма проблем, че не са приятелски настроени, нали? Ние имаме защита, нали?
- Някаква - потвърди Болеро. - Разбира се, най-добрата защита би била да отпрашим от тук.
- Значи ще бягаме? - попита Симони. Едва след като получи неодобрителен поглед от Врайс осъзна колко омаловажително го е казал. - Не, че има нещо лошо в това, де.
Болеро не отвърна. Просто продължи да наблюдава внимателно мониторите си, а тъмните и очи се местеха от един на друг.
Но не предприемаше маневри за бягство. Това беше ясно дори за Симони.
- Какво, по дяволите, става? - попита той.
Рама го погледна с изнервено изражение.
- Направи ми услуга - каза той - и млъкни най-сетне, става ли? Малко сме заети в случай, че не си забелязал.