- Съжалявам - отвърна Симони.
Но всъщност не беше така. Каквото и да ставаше, беше свързано с всичката тази потайност напоследък - това беше очевидно. А той беше решен да разбере какво става.
Единственото предупреждение, което получи Кал, докато разглеждаше един износен енергиен съединител в товарното, беше раздрусване, което едва не я събори на пода. След това вратите на товарното рязко се разтвориха като гигантска челюст - което беше лудост, защото от другата им страна трябваше да има само вакуум - и вътре влетя отряд от маскирани в черно фигури.
- Мамка му - промърмори тя.
Нямаше време да търси шокова пушка, затова хвана първото нещо под ръка - голям, покрит с карбон гаечен ключ. Когато един от нападателите я приближи, тя замахна в голяма дъга, опитвайки се да ги задържи
всичките в товарното.
Но те бяха прекалено бързи за нея. Преди да успее да замахне в другата посока, един от тях я доближи и хвана за ръката. Докато се усети, гаечният ключ падна на палубата с дрънчене, а копелето беше извило здраво ръката и зад гърба и.
- Пусни ме! - изръмжа Кал.
Похитителят и не каза нищо. Просто я държеше така, докато колегите му минаваха покрай нея. Отвориха вратата, която водеше към централния коридор на кораба, и изчезнаха през нея.
- Кучи син - каза тя, а гласът и беше пълен с гняв. - Няма да се отървеш лесно след това.
Отново не последва отговор или поне не вербален. Изведнъж обаче дулото на пистолет беше притиснато в черепа и.
Съобщението беше ясно: не мърдай нито едно мус-кулче. Затова Кал остана така, както беше, тиха и неподвижна, и зачака да се случи каквото имаше да се случи.
Скрита под гъстата метална решетка, която служеше за под в инженерния сектор на Бети, Рипли виждаше как натрапниците ходеха над нея с черните си гумени ботуши.
„Двама “ - отбеляза си. Въоръжени с шокови пушки. Военно обучени, ако се съдеше по начина, по който ги държаха.
Ако издадеше дори най-малкия звук, нападателите щяха да разберат къде се намира и да я изпържат, а бидейки свряна в такова тясно пространство, тя нямаше да успее да избяга. Затова не издаде нито звук.
Изчака, докато не я подминаха всички, вдигна секцията от решетката, която я скриваше, и я постави на съседната секция. След това изпълзя от скривалището си както биха направили нейните извънземни предшественици - тихо и ефикасно.
И с огън в кръвта.
Не миризмата на топло, вкусно месо я движеше напред, нито нуждата да снабдява кралицата с тела-приемници за потомството, нито пък инстинктивното удоволствие от убийството. Но беше точно толкова целенасочена.
На територията и имаше натрапници, нарушаващи неприкосновеността на избраната от нея среда с порочността и арогантността си. „Развалят цялостта на гнездото ми с присъствието си.“ И въпреки всичката човещина, която съдържаше в гените си, не можеше да толерира това.
Натрапниците бяха спрели пред инженерното табло, с цел или да изключат системата за придвижване на Бети, или да вкарат поредица от команди, които да взривят кораба. Това бяха единствените две възможности, които имаха смисъл.
Но Рипли нямаше да позволи нито едно от двете да се случи. С леки, търпеливи стъпки тя започна да скъсява разстоянието между себе си и натрапниците, които не даваха признаци, че я забелязват.
В крайна сметка бяха видели вратата да се затваря зад тях, значи бяха сами в коридора. Тази увереност им позволяваше да се концентрират върху инженерното табло без да обръщат внимание на почти нищо друго.
„Първата им грешка “ - помисли си тя.
Рипли изчака да скъси разстоянието между себе си и натрапниците до няколко оскъдни метра. След това каза с глас, неопетнен от преливащата враждебност, която чувстваше:
- На моя кораб сте.
Те се завъртяха веднага с вдигнати оръжия. Но докато успеят да стрелят, изпълвайки коридора с пращящи експлозии от електрическа енергия, Рипли вече не се виждаше.
Нападателите се спогледаха. Явно бяха озадачени от изчезването и. От друга страна, тя все пак знаеше всички тайни места на Бети - дори тези, които лесно се откриваха.
Щеше да и е лесно да накара копелетата да сърбат от собствената си електрическа попара и да гледа как полуобгорените им тела се гърчат до смърт. Но Рипли не беше ловувала отдавна. Нямаше желание да приключи с тях по лесния начин.
Изниквайки рязко иззад тях, тя хвана един от нападателите за глезена и го изви. Докато той падаше, извиквайки изненадано, тя се изправи срещу него и с удар в лицето отметна главата му назад. След това се претъркули на другата страна, за да избегне енергиен заряд, изстрелян от колегата му.