Със скорост, която вероятно изглеждаше невъзможна, Рипли се хвърли към единствения останал прав натрапник. Достойно за уважение, той успя да изстреля още един заряд - макар и не добре насочен - преди да разбие черепа му в стената зад него.
Докато тялото му се свличаше на пода, Рипли клекна присвита, готова в случай, че някой е влязъл в последните няколко секунди, без тя да разбере. Но там нямаше никой и тя се отпусна.
След това, хвърляйки поглед към нападателите, тръгна нататък.
Не беше лесно за Кал да издържи да не погледне нагоре, но някак си успяваше. Достатъчно дълго, представяше си тя, за да може Краке да погледне иззад парапета на обслужващата пътечка второ ниво и да се прицели внимателно в похитителя на Кал.
„ Всеки момент “ - каза си тя.
За нещастие инжекторите не бяха достатъчно точни, за да оперират ефективно от големи разстояния. От позицията на Краке имаше също толкова голяма вероятност да изпържи Кал, колкото и за нейния похитител.
Поради което той беше избрал да се въоръжи с друг вид оръжие - едно, което сам беше сглобил, изстрелващо неексплодиращи, пластмасови куршуми с обли върхове. Ако уцелеше мишената си, ударът щеше да е повече от достатъчен, за да повали някого в безсъзнание; ако пропуснеше, снарядът щеше да се разбие в металната повърхност без да я нарани.
Кал не знаеше откъде Краке се е научил да създава оръжия толкова добре, но беше благодарна за това му умение. Сега, ако най-сетне използваше проклетото нещо...
Но секундите си минаваха, а нищо не се случваше. По едно време Кал реши, че не може да чака повече. Обърна глава нагоре и погледна към Краке - и за беда си докара извиване на ръката още по-нагоре.
- Не мърдай - каза учудващо младежки глас зад нея - първото нещо, което чуваше от нападателя.
- Няма - обеща тя.
Непредпазливостта и вече и беше разкрила каквото искаше да разбере. Краке не можеше да се прицели, защото между него и мишената му имаше плетеница от висящи вериги. Единственото, което би могъл да направи, е да промени ъгъла, от който гледаше - а бидейки ограничен от перилата на тясната пътечка, нямаше как да направи това.
„ Значи ще трябва да взема нещата в свои ръце.“
Андроидите бяха по-издръжливи от човешките същества по много направления, но бяха също толкова уязвими от електрически шок. Заряд от шокова пушка, например, можеше да разбърка електрическите вериги на Кал така лесно, както би разбъркал връзките в човешка нервна система - дори ако беше насочен към главата и, а не към главния и процесор, където съществуваше съзнанието и.
Но не можеше просто да седи така. Не беше заложено само нейното оцеляване. От нея зависеше и съдбата на приятелите и.
„И мисията ни.“ А това беше по-важно от всичко останало.
Изведнъж тя вкара лакът в ребрата на похитителя си. Въпреки че нейният модел не беше силен като предишното поколение андроиди, тя беше повече от силна, за да накара копелето да се свие и да залитне препъвайки се назад.
Кал се завъртя и видя как натрапникът се съвзе достатъчно, че да се прицели в нея. Въпреки че не беше демонстрирал желание да я наранява, сега изглеждаше готов да го направи, защото беше застрашила мисията му.
„Краке!“ - замоли се тя наум, страхувайки се, че това може да е последната мисъл, на която се наслаждава.
Но преди нападателят да успее да стреля, нещо го събори на пода. Като видя, че оръжието му падна на палубата, Кал се хвърли към него и се обърна, за да посрещне похитителя си.
Оказа се, че няма защо да бърза. Той лежеше неподвижен като труп. Кал погледна нагоре към Краке и вдигна палец одобрително. След това втъкна оръжието на натрапника в колана си, скри се зад едни контейнери и зачака.
Джонър беше прекарал последните няколко минути в стаята, която делеше с Врайс, седейки на долното легло, което Врайс мразеше, с незапалена пура между зъбите и напълно заредена шокова пушка в ръцете.
Чуваше как нападателите проверяват стаите надолу по коридора, търсейки обитателите им. Разбира се, тъпаците нямаше да намерят никого.
А, ако всичко минеше добре, и Джонър нямаше да намерят.
Изведнъж чу как някой изпсува - и се усмихна на звука. „Музика за ушите ми “ - помисли си, изправяйки се.
След това излезе от стаята си през отдръпващата се плъзгаща се врата и видя облечените в черно фигури да се връщат към товарния отсек. Бяха прекадено заети, за да му обърнат внимание, но това щеше да се промени скоро.
Движейки се с лениви стъпки, Джонър последва групичката по коридора и видя как изчезнаха през вратата в края му, която се затвори след тях. Без колебание той натисна копчето, което щеше да я отвори отново.