Звучеше като „предупреждавам те“.
Рама се усмихна на себе си. Явно Рипли не беше толкова старателна, колкото си мислеше. Добре, че той проверяваше след нея.
Не можеше да се включи в набега и във вражеския кораб; това беше полето на действия на хора като Джонър и Краке, на които насилието идеше отръки. Обаче можеше да им помага като почиства каквато и бъркотия да бяха оставили след себе си.
Като тази, която очакваше Рама в товарния отсек. Свирукайки си избрана селекция от творби на Бетовен, той напусна инженерното помещение и се запъти по коридора към следващата задача, която си беше само-назначил.
Рипли разбра, че нещо не е наред, още като стигна до края на въздушния шлюз на вражеския кораб и сложи крак на палубата от другата му страна.
Беше прекалено тихо в пустото, немаркирано пространство, в което се озова. Прекадено ехтящо.
- Какво има? - прошепна Кал, която познаваше Рипли по-добре от всеки.
Рипли се смръщи.
- Няма никой тук. Или поне никой жив.
Джонър направи гримаса.
- Сигурна ли си?
- Да - отвърна Рипли.
Тръгна към вратата на пилотската кабина, която беше само на няколко големи крачки от нея и я отвори. След това видя защо мястото е толкова призрачно неподвижно. Двете фигури в кабината бяха маскирани и облечени в черно като колегите си. Но за разлика от тях те бяха безжизнени, странно хлътнали в седалките си.
- Какво, по дяволите, става? - попита Джонър настоятелно, с нотка на надигащ се гняв в гласа.
Рипли навлезе в кабината и свали маската на единия от мъжете. Имаше лунички и късо подстригана червена коса. Освен, ако Рипли не грешеше, още нямаше навършени двадесет и две години.
Напипа сънната му артерия и каза:
- Няма пулс. Няма и кървене. - Обърна се към другите. - Предполагам, че са отровени.
- Защо? - попита Кал. След това отговори на собствения си въпрос. - В случай, че нещата не провървят по план, не са искали да ни оставят хора за разпитване.
- Ами ония идиоти на Бети? - попита Джонър.
Рипли поклати глава.
- И те ще са мъртви.
След това последва линията на мисълта си до мрачното и неминуемо заключение.
- Трябва да се махаме оттук.
Внезапно мъртъвците взеха да потъват в седалките си, а кожата на червенокосия потъмня и започна да увисва.
- Какво по...? - каза Джонър, надничайки в кабината.
Рипли не знаеше колко време имат. Избута Джонър назад и излая:
- Веднага!
На Джонър не трябваше да му се потретва. Нито пък на Кал или Краке. Четиримата се втурнаха назад през кораба към въздушния шлюз, а Рипли хвърли поглед назад към мъртвите, които все още се виждаха през отворената врата на пилотската кабина.
Мъже, готови да умрат за нещо - уважаваше това.
Тя самата го беше направила преди няколко века.
Докато влизаше в помещението отвъд въздушния шлюз се зачуди колко време имат преди вражеския кораб да се самовзриви. Минута? Две? Ако врагът е готов да жертва човешки животи, за да запази тайните си, със сигурност би пожертвал и кораб.
А ако корабът на Рипли беше все още прикачен към другия, Бети също щеше да бъде унищожена.
- Кал - каза тя, когато преминаха в товарното, - затвори вратите.
Спря до решетката на интеркома на една стена и натисна бутона, който активираше връзката.
- Болеро, трябва да ни измъкнеш от тук веднага щом вратите се затворят.
- Все още сме прикачени към вражеския - докладва пилотът.
- Ами направи нещо по въпроса тогава! - отсече Рипли.
Междувременно вратите на товарния отсек започнаха да се затварят. Щяха да се херметизират в рамките на секунди.
- Дръжте се! - извика Рипли, знаейки, че каквото и да направеше Болеро, щеше да е бурно.
- Държа се! - извика в отговор Джонър, чиято свободна ръка се беше увила около плетеница от висящи вериги. - Какво, по дяволите, чакаме?
Беше прав. Вратите бяха плътно затворени.
Рипли натисна бутона на интеркома отново.
- Болеро!
- Стой спокойно! - беше развълнуваният отговор.
Изведнъж Бети се наклони рязко настрани, събаряйки Рипли на пода. Тя се заплъзга безпомощно за момент, след това се хвана за протегнатата ръка на
Джонър.
- Това е само предястието! - обяви Болеро по ин-теркома.
Спазвайки думата си, тя върна кораба в нормално положение, след това пак го извъртя настрани, карайки приятелите си в товарното да се мятат като кукли на дебели метални конци. Но на Рипли, която също беше сграбчила част от веригите, и се струваше, че все още влачат вражеския кораб.
„Хайде, де!“ - помисли си, знаейки, че всеки момент може да им бъде последния.