Не, че Рипли толкова отчаяно искаше да продължи да живее. Но след всичко, което бяха направили и видели през последните няколко години, те бяха станали прекалено важни, за да умрат.
- Проклета Болеро - изрева Джонър.
Точно в този момент корабът заподскача още по-дивашки от преди, подлагайки Рипли и сграбчилите вериги приятели на момент на безтегловност. След това изкуствената гравитация се възстанови и Рипли почувства ръката си полуизвадена от рамото.
Но продължи да се държи. А инстинктите и казваха, че са успели да откъснат другия кораб от задната част на техния.
Съвсем на време, при това. Защото момент по-късно усети как силна вибрация разтресе товарното помещение - ударната вълна от самоунищожаването на врага.
- Бум-бум - каза Джонър.
Рипли отпусна захвата си и погледна към екипажа си. Всички изглеждаха сравнително непокътнати.
- Някой да викне Рама - каза им тя, - и му кажете да не се притеснява. Пациентите му няма да се събудят
скоро.
Беше разочарована. Ако беше опазила нападателите живи, можеше да открие нещо повече за организацията и издадените им заповеди. В сегашната ситуация тя и хората и бяха опазили единствено себе си.
„Можеше и да е по-зле “ - предположи Рипли. Но освен това можеше да е много по-добре.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Симони лежеше на леглото си, размишлявайки какво да включи от последните събития в дневника си, когато осъзна, че не е сам.
Завъртайки краката си, седна - и видя Рипли да стои в стаята точно до вратата, втренчена в него.
- Кога влезе? - попита той.
- Преди известно време - отговори тя.
Симони потръпна от мисълта, че тя е стояла там, без той да знае. Но беше прекалено заинтересуван от причината за посещението и, че да се притеснява за каквото и да било друго.
- На какво дължа честта? - попита.
- Чудеше се къде отиваме - каза тя, - и защо онзи кораб ни атакува. И дали има връзка между двете.
- Мина ми през ума - призна си той.
- Може би е време да разкажем на хората това, което знаем. Някой като теб може да им разкаже.
- Ако това е твоето желание - каза той, чувствайки се като умиращ от глад пред банкетна маса, - ще съм щастлив да ти помогна.
Рипли му се намръщи за момент. След това каза:
- Знаеш ли какво се случи на Ностромо?
„Ностромо?“ - помисли си той, изненадан, че тя го
споменава. Това беше преди триста години.
- От забранените истории е - сам отбеляза това.
- Да - отвърна той, - помня. Приземили сте се на планета Ахерон в отговор на това, което сте помислили за сигнал за помощ. Група от вас, водена от Кейн, строевия офицер, тръгнали в търсене на източника на сигнала и се натъкнали на гнездо, пълно с големи, кожести яйца, подобни на които никой от вас не бил виждал.
- Кейн се спуснал измежду тях и бил нападнат от създание, което се криело в едно от тях - малко, сграбчващо нещо. Той изпаднал в кома с все още сключеното нещо върху лицето му. Когато се събудил, съществото било мъртво и Кейн изглеждал здрав като кон. Проблемът бил, че в него растял извънземен ембрион.
- Който накрая проби гръдния му кош - продължи Рипли, - разтрошавайки ребрата му на трески и убивайки го. Не можехме да се върнем в стазис с това нещо някъде из кораба, затова решихме да го проследим. Но междувременно то се беше развивало, назря-вало. Скоро беше станало възрастно, способно да превърне човек в кървави парченца кости и парцалчета от плът.
- Малко по малко то отнемаше животите на екипажа на Ностромо. Първо Брет, след това капитан Далас, след това Паркър и Ламбер. И мен щеше да убие, но ми провървя.
Симони вдигна ръка.
- Чакай малко. Историята казва, че пришълецът е срещнал равностоен противник в твое лице.
Рипли се изсмя.
- Просто бях щастливка. Дори сега не съм равностоен противник за напълно развит пришълец. Никой
не е.
- Но ти умееш да оцеляваш - каза той. - Така пише.
Тя сви рамене.
- Умрях, нали?
Щеше да и обърне внимание, че смъртта и е била само временно състояние, но не искаше да я отдалечава прекалено от разказа и.
- Да - каза той. - Продължи.
- Имахме доста лош късмет - каза Рипли, - че точно Ностромо беше прихванал сигнала за помощ. А късметът ни се влоши още повече, когато Кейн влезе в гнездото и му беше внедрено извънземното - което в крайна сметка се оказа на кораба ни, свободно да прави каквото иска.
- Поне така си мислех, когато колегите ми взеха да умират един по един около мен. Но после открих друго. Всъщност, цялото нещо е било част от внимателно нагласен план.