- Тогава защо се качиха на кораба ни? Защо просто не го унищожиха от разстояние, приключвайки с цялата работа?
- Защото - отвърна тя, - искаха да разберат колко точно знаем и кой друг би могъл да знае. А единственият начин за това е да заловят нас и компютрите ни.
А когато се провалиха, се самоубиха. Трябваше да признае, че това показва изключителна нужда от потайност. Но в крайна сметка фанатици има навсякъде. Не ти трябва тристагодишен заговор, за да обясниш присъствието им.
- И в каква сделка ще се намесваме? - попита той.
- Правителството на Земята получава зелена светлина да колонизира свят, богат на минерали, който народът на пилота е обявил като свой преди известно време. В замяна получават колония, пълна с човешки приемници.
- Приемници? - повтори репортерът с дискомфорт. - В смисъла, в който ти си била приемник?
- Точно така - каза Рипли. - Народът на пилота се е сдобил с няколко яйца и изглежда нетърпелив да отгледа глутница пришълци. Не сме разбрали все още защо, но знаем къде - и смятаме да спрем това.
- Значи натам отиваме, така ли? - попита той. - Да спасим човешка колония?
- Натам отиваме - потвърди Рипли. - Е, Симони, как мислиш? Някаква надежда хората да ни повярват?
Той помисли малко, след което поклати глава.
- Никаква. Поне не и от първия път. Но след известно време историята ще започне да привлича привърженици.
- Не, че има значение - каза тя. - Локи са прекадено добри в това да действат в сенките. Но, ако поне малко
ги притесни репортажът ти, ще бъде добре.
„ И, ако ме направи известен “ - помисли си Симони, - „ също ще бъде добре.“
В крайна сметка него не го беше грижа за Рипли или Кал, или пък човечеството. Грижа го беше за себе си. А репортаж като този щеше да го направи крал на журналистите, сега и завинаги.
Пандор започна да си припомня.
Спомни си кожестия овоид в криокапсулата, а след това призрачно бялото паякоподобно нещо във вътрешността му. Почувства наново изненадата си от начина, по който то се изстреля към него - и ужаса си, когато осъзна, че то ще го души до смърт.
Явно беше спряло малко преди това.
- Е? - каза Сайго, който седеше до него.
Пандор примигна и го погледна.
- Какво има?
- Помолих те да ми подадеш хляба, по дяволите. Три пъти.
- Не преувеличавай - каза Пандор, върна вниманието си върху масата и намери панера с хляб.
- Не преувеличавам - каза Сайго, докато поемаше постлания със салфетка червен пластмасов панер и взе от него малко меко хлебче. Погледна към другите, които седяха с тях на дългата, алуминиева маса в столовата. - Нали?
Коуди сви рамене.
- Аз не ви слушах.
- Нито пък аз - каза Гоголак.
- Дявол ви взел тогава - каза Сайго и обърна се към Шепърд. - Ти чу ли ме да го моля за панера?
Бенедикт, който седеше от дясната страна на
Пандор, каза:
- Какво значение има? Получи си хлебчетата, нали?
Сайго се навъси към него.
- Това е проклет заговор. Всички се опитвате да ме изкарате луд.
- За бога - намеси се Гоголак, - става дума за панер за хляб. Преодолей го вече.
В този момент вратата на стаята се плъзна настрани, разкривайки осмоъгълен коридор от другата си страна. Филип стоеше на прага, държейки поднос, пълен с димяща храна.
- И така - каза той, а товарът му изпълни стаята с апетитните аромати на доматен сос с подправки и запечени сирена. - Буон апетито на всички.
Беше четвъртък вечер. Винаги ядяха италианска храна в четвъртъците.
Остави подноса на края на масата и свали от него три големи бели керамични съда - купа, пълна със салата Цезар, плато, покрито с патладжани с пармезан и тава с печени макарони. „Всичко - домашно произведено“ - помисли си Пандор. Не, че имаха друг избор.
- Без месо - отбеляза Сайго. - Пак.
- Както знаеш - каза Филип, - месото е в оскъдни количества, докато не дойде следващият кораб за доставки.
- И аз така чувам - отговори Сайго сухо.
- Въпреки това - продължи Филип, - изнамерихме нещичко за любителите на морска храна измежду нас.
Докато изговаряше думите си, вратата се приплъзна отново и Анджи влезе, изглеждайки още по-мъничка заради подноса в ръцете и.
- Калмари маринара! - обяви тя с най-добрия италиански акцент, който можеше да докара - което значеше не особено добър.
Пандор усети, че се усмихва. Калмарите бяха любимата му храна, както никоя друга.
- Къде ги намери?
- Зад морковената торта - каза Анджи, поставяйки таблата на масата. - Дори не знаех, че са там, до преди тази сутрин.
Филип потупа Пандор по рамото.