- Точно от това се нуждаеш, за да се възстановиш, нали?
- Не проумявам как можете да ядете тази гадост -каза Сайго, подсилвайки думите си с погнусена физиономия.
- Ето така - каза Бенедикт, сипвайки купчина големи, напоени със сос калмари в чинията си. - И после така. - Вдигна с пръсти едно голямо, месесто кръгче от калмар и го лапна. След това задъвка, а на лицето му бе изписано преувеличено удоволствие.
Сайго завъртя очи и погледна на другата страна. Но Хендрикс се изкиска, както правеше обикновено на лудориите на Бенедикт.
- Двамата сте като деца - каза Гоголак на Сайго и Бенедикт, - и при това гадни деца.
Бенедикт подаде лъжицата на Пандор и каза, дразнейки Сайго:
- Хапвай, Илайджа. Вкусна партида е. Крехки, ароматни... трябва да изпратя поздравленията си на лазерния размразител.
- Благодаря - отвърна Пандор, взимайки лъжицата, и се зае да сипва калмари в собствената си чиния.
Докато го правеше, зърна няколко калмарени пипала, подаващи се от червения сос, което го накара да спре по средата на движението си. Не изглеждаха ли така крайниците на онова същество малко преди да се впият в лицето му?
- Какво има? - попита Анджи.
Пандор усети погледите на другите върху себе си.
- Нищо - отвърна, усмихвайки се, за да ги успокои, - Наистина.
Зарови вилицата си в калмарите и бутна няколко в устата си.
Бенедикт беше прав. Беше много вкусно. И с известно усилие успя да изтика образа на съществото от ума си.
В крайна сметка мъчителната случка беше приключила и той се възстановяваше добре - поне така казваше Анджи. Гърлото вече не го болеше и не се чувстваше дехидратиран. Освен в моментите на лека отпадналост, появяващи се от време на време, човек не можеше да познае, че е бил в кома преди няколко дни.
Цялото нещо беше толкова странно, толкова различно от всичко, което беше чувал. Но беше вече история.
Шепърд беше отишъл до продоволствения отсек втори път, за да уталожи страховете на Сайго, и не беше намерил нищо. Нямаше признаци да е имало други овоиди или - по-важното - каквито и да било други същества. Каквото и да се беше захванало за Пандор тогава, явно беше дошло само.
Разбира се, все още чакаха отговор от Куполи Гама относно произхода на съществото. Изглеждаше малко вероятно Мураками умишлено да отглежда такива същества. Тогава къде бяха намерили овоида? И имаше ли други, криещи се някъде из Гама, чакащи да се закачат за някой неподозиращ нищо ботаник?
Бенедикт прекъсна мислите на Пандор с доволно
пухтене.
- Не знаеш какво изпускаш, Сайго.
- Остави го на мира - каза Гоголак.
- Аз просто му показвам хубавите неща от живота - отвърна Бенедикт. - Това не е престъпление, нали?
- Ти просто го дразниш - отвърна му Гоголак, впер-вайки поглед в Бенедикт. - И то безпричинно.
- Ти можеш да четеш мисли? - попита Бенедикт. -Не знаех. - Обърна се към Филип. - Ти знаеше ли?
- Трис - каза администратора с помиряващ тон, -това е...
- Ненужно? - прекъсна го грубо Бенедикт. -Непредизвикано? Или пък просто всички тук са пре-калено чувствителни?
- Стига - каза Шепърд.
- Защо? - попита Бенедикт. - Защото ти казваш ли? Ти си офицер по безопасността, не надзорник на вечерята.
- Прав е, Трис - каза Филип, подкрепяйки Шепърд като никога. - Трябва да се успокоиш малко.
Пандор точно щеше да се съгласи, когато усети някакво напрежение в гърдите си, точно зад слънчевия сплит. Все едно нещо напираше да излезе от него. Отначало беше просто леко неприятно, но бързо се превърна в нещо повече.
„ Боли “ - помисли си той.
Този път всички бяха прекалено фокусирани върху Бенедикт, за да забележат изражението на лицето на Пандор, което едва ли беше приятно. Натискайки гръдния си кош с юмрук, той се опита да облекчи натиска, но това не помогна. Болката ставаше непоносима.
Пандор погледна надолу и видя малко червено петънце на ризата си. Беше сос маринара, петно, което не беше забелязал по-рано - нали? Но много му приличаше на кръв.
Все едно беше прободен. И по дяволите, чувството беше точно все едно някой го пробожда. Но не отвън,
а отвътре.
- Илайджа - каза някой.
Изведнъж всички се обърнаха към него. А той не можеше да ги успокои както преди, защото този път имаше чувството, че можеше и да е в беда. Гримасничейки, усети как натискът се натрупва в нещо гърчещо се, нещо, което не можеше да понесе седейки.
- Илайджа! - някой извика, този път по-високо от миналия път.
Докато ставаше, продължавайки да натиска с юмрук гръдния си кош, чу стърженето на столове по пода и бързото издаване на заповеди. Изведнъж колегите му го наобиколиха, хванаха го за ръцете и тръгнаха да го извеждат от столовата.