По средата на разстоянието до вратата, Пандор усети как нещо излиза от него - най-шумното, дълго и изключително неприлично оригване, което някога беше правил през живота си.
Но изведнъж напрежението в него изчезна. Заедно с, както изглеждаше, тревожното чувство, обхванало колегите му.
- Какво по дяволите...? - каза Коуди.
Анджи се разсмя. Беше красив звук, като от малки звънчета.
- Добре ли си? - попита Шепърд.
Пандор кимна, а бузите му бяха червени от срам.
- Добре съм - явно имам малко газове.
- Какви сме късметлии - отбеляза Бенедикт.
Гоголак се обърна към него:
- Млъквай, става ли?
- Мисля, че - започна Анджи, все още подсмихвайки се леко, - храносмилателната ти система все още се възстановява. Не си ял нищо известно време, а сега се натъпка. Очакваше се да има известни... аномалии.
Пандор успя да се усмихне.
- Така ли им викаш?
Сайго промърмори нещо под носа си и се върна на масата. Разменяйки си облекчени погледи, другите го последваха - включително Пандор. Но когато разговорът започна наново, не беше чак толкова изострен. Слава богу, помисли си Пандор.
Откри, че апетитът му не беше никак намалял от обезпокоителната случка. Всъщност сега в храносмилателната му система се беше разчистило още място, поради което беше още по-гладен.
Което направи пренебрегването на пипалата по-лесно.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
За древните маи дървото капок било свещено. Смятало се, че душите на мъртвите се катерели по клоните му, за да стигнат рая.
Тази легенда беше причината, поради която Филипакос правеше кратки почивки, докато подрязваше гъсто покритите с листа долни клони. Не искаше да попречи на някоя изкачваща се душа да стигне до рая, макар че доколкото знаеше, никой от колегите му не се беше запътил към отвъдното в момента, а когато се стигнеше до там някой да се нуждае от клоните на дървото, те вече щяха да са израстнали наново.
Филипакос обичаше подрязването - най-вече заради сладката, подобна на орехова миризма на разрязано дърво - което беше и причината, поради която той се занимаваше с по-голямата част от него, но работеше само в частите, които бяха близко до земята, оставяйки по-високите редици от клони за по-спо-собни хора като Шепърд, Коуди и Пандор. Последното, което искаше, беше да си счупи глупавата глава, създавайки предпоставки за борба за власт по време на бдението му.
Подсмихна се на собствената си шега. Все едно някой от тези хора щеше да има желание да наследи работата му, след като си тръгне от този свят. Но не е ли точно това причината да желае да живее вечно?
Мислите му бяха прекъснати от вибриране в намиращия се на гърдите му отворен джоб на комбинезона му. Измъкна ком -точката, натисна копчето за приемане с палец и каза:
- Филипакос на линия.
- Шепърд е, Фил. Отчитам кораб в далечината. Прилича на товарен превозвач.
Не бяха имали други посетители освен доставчиците на провизии от години. А едва ли корабът се беше натъкнал на тях случайно.
- Опитаха ли се да се свържат вече?
- Още не - отвърна Шепърд.
Филипакос погледна със съжаление към полу-под-рязаното дърво и каза:
- Идвам.
- Виждаш ли? - каза Хендрикс, сочейки мястото.
Коуди кимна.
- Да.
- Изглежда не по-лошо от всяко друго - каза Пандор.
Избра една теменужка измежду двете дузини, които
бяха пристигнали в крио- капсулата, извади я от задната част на моторизираната количка и я постави в дупката, която Хендрикс беше посочила - плитка, намираща се между два сиви камъка, защитена от интензивната нефилтрирана слънчева светлина от надвисналите клони на едно ароматно дърво иланг-иланг.
Дори на Земята теменужките не можеха да оцеляват на пряка слънчева светлина. Хендрикс ги разбираше. Тя също не обичаше светлината на прожекторите.
Използвайки ръцете си вместо градинарска лопатка, Пандор гребна малко плодородна тъмна почва от кофата, която бяха донесли със себе си, и я изсипа в дупката. След това внимателно я утъпка около оголените корени на теменужката, като избягваше да засипва дебелите и мъхести листа.
Хендрикс си спомни как Пандор веднъж беше казал, че обича усещането на пръстта, и че денят, в който хванел лопатката, щял да бъде денят, в който си търсел нова работа. Надяваше се този ден да не дойде още известно време.
- А подхранващ разтвор? - попита Коуди, криейки очите си с ръка от обедното слънце.
Пандор го погледна.
- Не го взех. Има предостатъчно подхранващи вещества в почвата.
Коуди се намръщи.