- Като имаме нещо, защо да не го използваме?
- Като гледам как сме с доставките на продоволствия - отвърна Пандор, - скоро може ние самите да се нуждаем от хранителния разтвор.
Коуди направи гримаса.
- Това звучи гнусно.
Хендрикс не се включи в разговора им. Дори да знаеше със сигурност, че няма да каже нещо глупаво, не знаеше кога да се вмъкне.
Пандор се обърна към нея.
- Къде е следващото място?
Тя му посочи. Беше на няколко метра настрани, сенчесто местенце между два други камъка.
- Чудя се - каза Коуди, - как успяваш да запомниш всичко това, без да си запишеш.
Хендрикс сви рамене.
- Имам добра памет.
Хората винаги бяха коментирали този факт, дори в най-далечните и спомени. Може и да не притежаваше върхов интелект, но винаги беше била добра в помненето на разни неща.
Коуди избра друга теменужка, занесе я на мястото, което Хендрикс беше избрала за нея и я сложи в дупката. След това гребна малко почва с лопатката и я изсипа около корените.
- Няма ли да я утъпкаш? - попита Пандор.
Коуди се изкиска.
- Да взема да и дам и целувка за лека нощ, като съм започнал.
- Разбирам - каза Пандор с блясъче в очите, - и повярвай ми, възхищавам се на отдадеността ти. Колкото по-скоро приключим тук, толкова по-скоро ще можем да започнем следващата си задача.
Която беше да сменят филтрите във вентилационната система на купола, затова всъщност не бързаха особено с приключването на саденето на теменужки. Никой не обичаше да сменя филтри - дори Филип, който изглеждаше като да харесва почти всичко.
- От друга страна - каза Коуди, продължавайки започнатата шега, - не обичам да пренебрегвам малките сладурчета. Може би още няколко потупвания с лопатката са необходими, все пак.
Пандор се усмихна окуражаващо.
- Така те искам.
- Да ви покажа следващото място - каза Хендрикс.
- Давай - отвърна Коуди. - Знаеш ли, едно време бях пример за ефективност тук. Всичко правех много бързо, без да се размотавам. Разбира се, това беше преди да бъда изложен на определени негативни влияния.
- Е - каза Пандор, - нали знаеш какво казват хората. Лягаш ли си с кучета, будиш се с бълхи.
Изведнъж лицето му се изкриви - подобно на онзи път в столовата, но по-зле. „ Отново газове?“ - зачуди се Хендрикс.
- Добре ли си? - попита.
- Не знам - отвърна той. Гласът му беше напрегнат, с намеци за тревога - повече, отколкото беше очаквала. - Боли - продължи той. Натисна слънчевия си сплит. - Тук.
Хендрикс се намръщи. Сърдечен удар?
Не я биваше в спешните случаи. Нещо в нея винаги замръзваше, все едно се движеше в ледена вода.
За щастие, Коуди не беше толкова афектиран. Приближи се до Пандор, хвана го за ръка и каза:
- Да те заведем в лазарета.
- Аз ще ги предупредя - предложи Хендрикс.
- Боли - изпъшка Пандор, свивайки се в ръцете на Коуди. - Наистина боли. Може би сърцето ми...
Коуди не му отговори. Но нещо в изражението му говореше на Хендрикс, че не за сърцето на Пандор се притеснява той. А за нещо друго.
Изведнъж Хендрикс осъзна какво - нещо, което онова същество му беше направило.
- Накарайте го да спре - изскимтя Пандор.
Изведнъж очите му се разшириха и той нададе рев,
какъвто Хендрикс никога не беше чувала - звук толкова дълбок, толкова неконтролиран, че гърлото и се сви само като го слушаше.
Някак си успя да отвори връзка по ком-точката си.
- Хендрикс до Анджи. Нещо става с Пандор.
- Какво? - чу се в отговор.
- Не знам. Сега ще го доведем в лаза...
Преди да успее да довърши, Пандор се изви назад в дъга и отново изрева - този път още по-страшно, измъчено и отчаяно. Единственото, което пречеше на Пандор да падне назад, бяха стисналите го ръце на Коуди.
- Майната му на лазарета! - излая Коуди, достатъчно силно, че да го чуят през отворената връзка на апарата. - Трябва ни спешна помощ тук и сега!
Пандор задра с ръце гръдния си кош, с широко отворена от неописуема болка уста. Като че ли отчаяно се опитваше да каже нещо, да обясни какво усеща, но думите спираха в гърлото му.
„Помогни му“ - помисли си Хендрикс.
Като че да подкрепи молбата и, писък изригна между устните на Пандор. В този момент Хендрикс забеляза нещо тъмно и червено да се появява между ръцете му - петно, което прекалено много приличаше на кръв.
Като да се беше пробол с нещо. „Но това е невъзможно “, отрече мислено тя. Ръцете на ботаника бяха празни - а не можеше да се е раздрал сам с голи ръце.
- Какво по дяволите...?! - възкликна Коуди, а гласът му беше тих и невярващ.
В този момент туниката на Пандор се разкъса и нещо се подаде от гръдния му кош в гейзер от кръв. Хендрикс усети как дращи назад през тревата, без да знае как се е озовала там.