Защото доколкото знаеше, дърветата около нея съществуваха единствено в точно този купол. А след като Бети се отдръпнеше с изпълнена по един или друг начин мисия, щеше да остави отворена дупка, през която въздухът щеше да излезе - отнасяйки със себе си повечето растения и убивайки останалите.
„Жалко “ - помисли си Кал. - „Но няма как да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца.“
Или поне така беше чувала.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Бенедикт усети топлина на лицето си, която не беше усещал по-рано. Правейки си сянка с ръка, отвори очи - и видя, че слънцето се е преместило иззад бледото дърво, което се беше надвесило над него.
„ Изглежда съм заспал “ - помисли си той.
Малко по малко, спомените му се завърнаха. Инвентаризацията на папратите. И, разбира се, син-джабата.
Бенедикт се зачуди колко време е лежал в безсъзнание. Час? Поне толкова, съдейки по празнината в стомаха му.
„Дано не съм изпуснал вечерята“ - помисли си. Обърна се по корем и застана на четири крайника. След това с труд се изправи.
След което спря. И се обърна на ляво. И се втренчи в редицата махагонови дървета.
За момент му се беше сторило, че видя нещо измежду дърветата. Но сега като гледаше натам, не беше толкова сигурен. Накрая го присъди на размътеното си от халюциногенното вещество въображение и продължи нататък.
Или поне имаше такова намерение, преди отново да види с крайчеца на окото си как нещо се движи.
Подсмихвайки се, Бенедикт сложи ръка на челото си, правейки си сянка, и се опита да разгледа по-добре нещото. Определено се движеше - бавно и провла-чено като добре нахранена богомолка, но се движеше.
Ботаникът се усмихна. Нямаше големи насекоми в Куполите - единствено малки, необходими за сработването на екосистемите. „Значи не може да е насекомо “ - помисли си той. „ Няма как.“
Сигурно беше клон, разклатен от вятъра. Това беше единственото, което имаше тук, в Куполите - клони, покрити с листа, клони, покрити с игли, дълги клони и къси клони. Клони на всяко проклето място, за което се сетиш.
И от време на време по някое човешко същество. Но Бенедикт ставаше все по-добър в отбягването на последните. Изключването на ком-точката му определено помагаше. По този начин никога не беше във връзка, когато не искаше да бъде.
Като например сега.
Докато гледаше с интерес, нещото в сенките отново се премести. Или може би този път беше друго нещо. Беше му трудно да бъде сигурен със замъгления си от веществата на месестите листа ум.
„Приближи се, идиот такъв“ - помисли си той добронамерено.
Следвайки собствения си съвет, той установи, че може да схване формата въпреки сенките. Беше тъмно, някак скелетовидно, и стоеше на две опори вместо на една.
„Като човек“- досети се Бенедикт.
По-вероятно беше пресечката на два тесни ствола на дървета, съединени от съзнанието му в единна структура. Но мисълта, че може да е двукрако същество, забавляваше Бенедикт.
Усмивката му се разшири като по детски. Какво би могло да е? Животно? Растение? Минерал? Или просто съставен от въздух продукт на пропитото му с халюциноген въображение?
Възхитен от идеята за мистерия, той се приближи по-близо до него. Само се надяваше да не е разочарован, когато мистерията се разкриеше.
Рипли и спътниците и бяха преминали два купола разстояние, когато стигнаха до тъмния осмоъгълен вход към контролния център на колонията, затова се зарадваха, като видяха, че вратата се плъзна настрани, отваряйки им пътя.
Влизайки вътре се озоваха в друго помещение със заглушено осветление, същото като свързващите един купол с друг. След това вратата в другия край се отвори и видяха възрастен мъж с грива от сива коса.
Беше администраторът, с когото Рипли беше говорила по-рано. Как му беше името? Филипакос.
- Добре дошли - каза той с по-плавен глас, откол-кото и се беше сторило по комуникационната връзка.
- Къде са другите? - попита Рипли.
Без колебание Филипакос посочи с палец зад рамото си.
- Там вътре.
- Да ги видим - каза тя.
В крайна сметка, можеше да се окаже капан. Не беше ли им отказал Филипакос достъп до куполите, докато тя не каза, че сама ще намери начин да влезе? Дори ботаниците можеха да бъдат опасни същества, ако се почувстваха заплашени.
- Насам - каза Филипакос.
Поведе ги нагоре по къса рампа, излизаща в центъра на кръгло, добре осветено помещение. Екраните за наблюдение разкриваха триста и шестдесет градусова гледка, показвайки най-близките обкръжаващи куполи.