Гадеше му се от начина, по който удължената от Рипли верига правеше неестествен завой и стърчеше навътре в дълбините на купола. „Все едно се държи така от магия “ - помисли си той, което го накара да се чувства още по-зле.
До този момент, винаги беше сигурен поне за това кое е горе и кое долу. Сега не знаеше какво става.
„Но това няма да ме спре “ - помисли си той.
Долу в купола върховете на дърветата изглеждаха неспокойни - вероятно заради изкуствения бриз. Все едно знаеха, че в тяхното светилище бяха нахълтали натрапници, и бяха притеснени от този факт.
Дори да беше така, още един натрапник нямаше да промени нещата. Особено щом целта му беше единствено да наблюдава останалите.
Симони хвана веригата на мястото точно преди тя да влезе в гравитационното поле на купола и тръгна надолу. Щом беше издържало някой като Джонър, със сигурност щеше да издържи и него.
Щеше да слезе до земята. След което щеше да може да отиде там, където бяха Рипли и останалите. И нямаше човек, който да го спре. Беше хубава мисъл, предизвикваща различни възможности след себе си.
Симони отдавна не беше правил сериозни физически усилия. Особено свързани с катерене, което правеше бъдещото изкачване възможен проблем.
От друга страна, имаше шанс да успеят да оправят отсека за доставки на колонията и тогава нямаше да се налага да се катери нагоре. Щеше да си тръгне от това място като цивилизовано същество, на собствените си два крака.
Но не можеше да разчита на това. „Затова, ако слезеш долу“ - предупреди се сам, -„трябва да си
готов да се изкачиш обратно
Представи си Рипли долу измежду дърветата, с шокова пушка в ръце, ловуваща, както беше ловувала преди векове. Статията му за нея щеше да е много по-убедителна, ако видеше Рипли в този и вид - това щеше да и даде живот.
След това отново обмисли обратния път и стомахът му се сви. И нямаше да спре да се свива.
Накрая любопитството на Симони надделя над чувството му за себеопазване. Но в крайна сметка затова беше станал репортер, нали? Защото беше по-любо-питен, отколкото беше полезно за него - както и за други хора.
Беше подготвен за смяната на гравитацията в гънката на веригата, но не и за замайването, което я придружаваше. Все пак не беше видял Рипли или другите да изпитват някакъв дискомфорт, докато слизат.
След малко замайването отмина и Симони продължи да се плъзга надолу по веригата. Не беше лесно нито за раменете, нито за краката му, но не беше и трудно.
Стигна до върховете на най-високите дървета по-скоро, отколкото беше очаквал. Няколко момента по-късно започна да навлиза в листака, следвайки веригата надолу в море от тъмни, покрити с шума клони.
Симони се усмихна на себе си, тъй като никога не се беше изкачвал толкова високо на някое дърво преди това. Беше неочаквано спокойно. Отбеляза си наум този факт, знаейки колко много читателите му обичат такива описателни детайли.
Освен това миришеше много хубаво. Като цяло беше приятно преживяване - такова, за което хората биха плащали, ако вървеше в пакет с екзотична почивка. Отбеляза си и това.
Най-сетне стигна до земята и се опита да разбере какво става наоколо. Но се беше завъртял няколко пъти, докато слизаше, и сега не беше сигурен кое накъде е.
Имаше само един сигурен начин да разбере, заключи той и потърси парче огряна от слънцето земя. Застана на нея и се загледа нагоре в търсене на Бети.
Тя клечеше точно на най-високата точка на купола, което я караше да прилича на огромен слънчев часовник. За щастие Симони се сети за посоката, в която падаше сянката и, която по случайност беше същата, в която се намираше входът, към който се беше запътила Рипли.
Гледайки кораба, огрян от слънцето откъм страната, която виждаше той, Симони установи, че пътят му е право напред. „Натам значи “ - помисли си весело.
И през следващите няколко крачки продължи да се чувства така. След това листакът над него се сгъсти, петната слънчева светлина изчезнаха и пътуването му се промени. Не беше безгрижна разходка вече. Беше преминаване от едно скупчване на сенки към друго и това, което виждаше, не беше обещаващо.
„Хайде“ - каза си. „Искаш ли тази история, или не?“ Имаше само един отговор на такъв въпрос.
Симони беше следвал дирята на Рипли през целия космос, без да знае дали търсенето му ще бъде плодотворно. Но беше продължил да преследва мечтата си. Сега, когато беше на границата да я реализира, нямаше намерение да остави няколко сенки да го разубе-дят.
Известно време вървеше бавно. Бавно и несигурно. Но след това петната от светлина се появиха отново, и той отсъди по тях, че беше задържал посоката към изхода.