„Е“ - помисли си, - „това не беше чак толкова зле.“
Докато продължаваше, балдахинът от листа стана още малко по-рехав. Слънчевата светлина стана по-обилна. Той задиша по-спокойно.
Не беше сигурен кое го накара да погледне назад. Нещо, което беше видял с периферното си зрение? Звук, толкова тих, че не можеше да бъде регистриран съзнателно?
Каквото и да беше, той се обърна и видя как някой слиза надолу по веригата от Бети. Направи си сянка с ръка, за да вижда по-добре в нефилтрираната слънчева светлина, и заключи, че фигурата е мъжка.
„Е“ - помисли си, - „това стеснява нещата.“
Не можеше да е Болеро, а Врайс нямаше начин да се спусне сам в неговото състояние. Оставаше Рама.
„Тръгнал е след мен.“
Все едно Симони имаше нужда от проклета ба-вачка. Беше се справил да слезе по веригата, нали? И беше чул достатъчно от разговорите на Рипли, за да знае точно как да стигне до контролния център.
Но Рипли не обичаше изненади - беше научил това от първа ръка. Когато се появеше внезапно, очите и щяха да изскочат, освен това нямаше да се радва особено на този, който беше оставила временно начело на Бети.
От друга страна, Симони беше голямо момче. Разбираше риска, който поема. Ако бяха говорили за напълно развит пришълец, щеше доста да размисли, преди да слезе в купола.
Но този беше все още бебе, а той знаеше от разни забранени истории, че бебетата не ловуват. Кротуваха си скрити през по-голямата част от времето, превръщайки хранителните съставки, които бяха получили чрез приемниците си, в мускули и кости. Затова нямаше реална причина Рипли или който и да било друг да се тревожи за него.
Ако Рама го настигнеше, Симони щеше просто да му каже да си гледа работата. Нямаше да се върне, докато не си получеше историята.
Все пак стоеше и гледаше как Рама слиза. „Толкова ли бях бавен и аз?“ - запита се. „И толкова затруднен?“
Симони тъкмо щеше да продължи да върви, когато видя нещо толкова странно, толкова неочаквано, че за момент не повярва, че наистина се случва.
Нещо изскочи от върховете на дърветата като изстреляно от катапулт и се захвана за крака на Рама. И докато репортерът гледаше, без да може да откъсне очи, нещото се покачи по-високо.
Симони чу писък, дълъг, силен и пълен с ужас. „И болка“ - помисли си той като гръмнат. Определено болка. След което Рама изглежда загуби захвата си за веригата и двамата с нещото паднаха като гюлета в листака.
Репортерът постоя вцепенен за момент, прекалено шокиран, за да мръдне. След това се обърна и тръгна, ускорявайки, докато накрая не бягаше с всичка сила.
„Проклетото нещо не се предполага да ловува вече “ - настояваше той, все едно щеше да промени нещо по този начин. Все едно така щеше да върне Рама на веригата, жив и здрав. Все едно така щеше да изтрие писъка му от плочата на паметта си.
„ Не би трябвало да ловува “ - помисли си Симони през сълзи от страх. - “Но по проклетите дяволи, ето, че го прави.“
Това означаваше, че Рипли не беше преценила добре. И, ако не можеха да разчитат на нейните знания за пришълците, на какво по дяволите можеха да разчитат?
Още един писък отекна в купола, но този беше слаб и отчаян. Като че това бе единственият начин, по който Рама можеше да издържи това, което му се случва.
„Давай“ - помисли си Симони, напъвайки се, -„движи се, по дяволите!“
Надяваше се пришълецът да си уплътни времето с Рама докато не лъсне костите му до блясък. Защото когато приключеше, щеше да тръгне след Симони.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Шепърд не разбираше.
Докато си проправяше път през осеяната с петна от цветя джунгла, дължащи се на леките премествания на светлината и сянката, хвърли поглед на жената до него.
- Обясни ми нещо.
- Какво? - попита тя.
- Рипли можеше да изпрати вашето приятелче горилата, но вместо това изпрати теб - някой, който изглежда все едно никога не си е цапал ръцете. Защо го направи?
Кал се обърна към него, поглеждайки го с тъмните си, мистериозни очи. Не беше виждал толкова интригуващи очи много отдавна.
- Джонър - обясни тя, - трудно действа в екип с непознати.
- А ти се справяш? - прозвуча малко по-подиграва-телно, отколкото беше искал, но не съжаляваше.
Кал го погледна отново.
- Когато искам.
Той имаше чувството, че има нещо повече от това. Може би някой ден щеше да разбере какво.