Кал изпсува тихо, докато взимаше иглата от Рипли.
- Мразя тази част - каза.
Рипли кимна.
- Знам. Казвала си ми поне сто и петдесет пъти.
До скоро Кал можеше да се свърже с компютъра
само с едно мигване. Това беше само една от способностите, с които тя и нейните побратими второ поколение андроиди бяха оборудвани. Но след като се разбунтуваха срещу създателите си, Кал и другите премахнаха модемите си, за да не могат да бъдат откривани чрез тях.
Сега трябваше да се връзва към компютрите ръчно. Но не заради това мразеше свързването - причината беше в начина, по който се чувстваше, когато се включваше в машината - сякаш вътрешностите и се превръщаха в течност. Сякаш не беше истинска.
Беше трудно да се обясни на човешко същество. Знаеше, защото се беше опитвала. Само друг андроид можеше да я разбере, а доколкото Кал знаеше, не бяха останали други. С оглед на настойчивостта, с която властите бяха преследвали андроидите, тя можеше и да е последната.
„ Каква весела мисъл.“
Скърцайки със зъби, Кал плъзна иглата в дупчицата в изкуствената си кожа, вкара я удобно в скрития порт и затвори очи. На секундата я заля прилив от информация, потопи я в себе си, стана част от нея.
Беше блестяща, заслепяваща, ужасяваща, безмилостна. Взаимодействаха и си противоречаха такива огромни сили, каквито не беше виждала в реалния свят.
Андроидът се бореше да задържи същността си, самостоятелността си, същевременно оставайки отворена към всичко около нея. Не беше лесно. Ако беше толкова човек, колкото изглеждаше, щеше да и се догади. Въпреки всичко, тя успя да устои и се са-мопринуди да навлезе още по-навътре в бушуващата информация.
Съпротива. Слой след слой съпротива, настояваща андроидът да стане част от заобикалящата я среда. Искаше да я превърне в логаритъм, в който да се разполагат всички останали логаритми, една ужасяващо перфектна хармония.
„Не“ - помисли си Кал. „Аз съм нещо повече, по дяволите.“ Но не се замисляше подробно, защото това би забавило напредъка и.
Спускаше се внимателно, проправяйки си път през всяка следваща експлозия от информация. Избирайки внимателно посоката си, отначало по потока, а после срещу него, запазвайки същността си, изразходвайки я, докато най-сетне - с последно адско усилие - стигна до мястото, което търсеше.
И информацията, която и трябваше. „Време беше“ - помисли си, безкрайно доволна, че краят на този етап от борбата наближава.
Но малко след като достигна целта си, андроидът разбра, че има още - още много. Цяла една пропаст, помисли си тя, възхищавайки се на блясъка и от ръба, на който стоеше. И беше точно това, от което се нуждаеха.
За нещастие, за да се добере от нея, Кал трябваше да се гмурне още по-надълбоко, от мисълта за което натегнатите и почти до скъсване нерви се изпънаха още повече. Нямаше как обаче да обърне гръб на тази златна мина. Не и когато тя можеше да и предостави последното, най-ценно парче от пъзела.
„Е“ - запита се със скептично себеотрицание, -„ какво толкова може да ми се случи?“
Реши, че е по-добре да не мисли за възможностите, стегна се и се гмурна. И колкото по-надълбоко навлизаше, толкова по-ярки и по-силни ставаха потоците от информация, дърпаха я като просяци и се опитваха да откъснат кървави парчета от душата и.
Но Кал не можеше да си позволи да се тревожи. Трябваше да се концентрира върху това, което правеше.
Когато достигна първата инфо-точка, извлече всичко от нея. Същото се случи и с втората, после и с третата. Продължаваше все по-навътре и по-навътре, навлизайки на места, в които данните отдавна бяха забравени, а понякога и непълни, но достатъчно завършени, за да и свършат работа.
Старателно и прилежно, Кал събираше всяко парченце информация, до което можеше да достигне. И въпреки че задачата изглеждаше безкрайна, накрая тя събра всичко.
Но това си имаше цена - наложи и се да свали гарда си срещу безжалостните потоци, за да успее, поради което периферията на съзнанието и беше раздрана на студени, мокри дрипи.
Сега въпросът беше дали беше останало достатъчно от Кал, което да се пребори обратно до истинския свят - защото това, което беше събрала, можеше да е от полза единствено там. Не знаеше, но определено щеше да открие.
Затваряйки очи срещу светлината, тя започна да се катери. И продължи, избутвайки се с ръце и крака, независимо от ударите, които я засипваха, докато се изкачваше.