- Струва ми се добре - каза Джонър, а покритото му с белези лице изглеждаше сурово на светлината на монитора. - Но от друга страна, какво, по дяволите, разбирам аз?
Достатъчно разбираше. Рипли го беше научила през годините. Джонър обичаше да оставя хората с впечатлението, че е по-глупав от камък, но това съвсем не беше така.
- Много добре - каза Рипли. - Да се върнем в контролния и да им съобщим.
Можеше да отвори връзка към ком-точката на Краке и да каже на колонистите още на момента, но не искаше да ги изкушава да я пресрещнат по пътя. По-добре да ги държи на тъмно, докато не стигнеше до тях, за да ги ескортира.
Вдигайки инжектора си, Джонър се запъти към вратата. Този път тя се отвори автоматично, тъй като излизаха от отсека, а не влизаха в него.
Докато Рипли оглеждаше парчето джунгла, оградено от вратата, осъзна, че и се струва различно. Наклони глава на една страна, опитвайки се да разбере защо.
Изведнъж разбра. Ъгълът на светлината се променяше. Както и цветът й. Все пак орбитираха около планета. По някое време все пак слънцето залязваше.
Рипли изпсува. В тъмното съществото щеше да има даже по-голямо преимущество. Двамата с Джонър трябваше да се придвижат, докато все още беше светло.
Хвърляйки последен поглед на отсека, Рипли последва спътника си навън. След момент вратата се затвори, оставяйки ги обратно в прегръдката на
джунглата.
Бяха преполовили пътя към бричката, когато Рипли забеляза нещо. Този път не беше светлина, а миризма. Една точно определена, която не можеше да сбърка, нямаше как да я обърка с нещо друго.
Сърцето и започна да блъска силно в ребрата и. Тя прошепна на Джонър:
- То е тук.
Спътникът и спря като закован в стъпката си и попита със същия шептящ глас:
- Къде, по дяволите?
Не беше сигурна, но можеше да познае по трепва-нето на листата откъде духа вятърът. Ако те бяха по посока на вятъра, то тогава то беше...
- Там - посочи, за да покаже на Джонър.
Той кимна.
- Ясно.
Останаха там, където бяха, опитвайки се да не мърдат, превръщайки се в част от околността, до колкото бе възможно. И след малко повече от минута, Рипли зърна профила му в задълбочаващите се сенки.
Пришълецът беше по-голям, отколкото беше очаквала, базирайки се на оценката на колонистите относно това колко дълго е било извън тялото-приемник. Но можеше и да не бяха запомнили добре.
В края на краищата, те бяха казали, че ембрионът е бил в колегата им дни наред, което беше невъзможно. Изглежда бяха доста дезориентирани.
Рипли задържа дъха си, докато гледаше как пришълецът си избира пътя през джунглата, следвайки траектория, която в крайна сметка щеше да го изведе покрай нея. Не беше виждала представител на неговия вид откак беше напуснала Орига, където всички, които беше срещнала, носеха по малко от нейните гени.
Този беше различен. Беше и чужд, противник, заплаха при всички случаи. Ако я атакуваше, нямаше да се поколебае дали да забие зъби в мозъка и - през лицето, ако беше необходимо.
Не, че тя имаше намерение това да се случва.
Изключително бавно тя вдигна инжектора си на нивото на гърдите и затъкна приклада в рамото си. До колкото можеше да прецени, пришълецът не я беше забелязал.
Но щеше да го направи скоро - защото въпреки че беше казала на Филипакос обратното, имаше обстоятелства, при които имаше смисъл хората да атакуват първи. Този случай беше такъв.
Те имаха преимуществото на изненадата. Бяха в обсег. И го превъзхождаха числено, макар и с малко. Това щеше да е най-добрият шанс, който щяха да имат.
Джонър също го разбираше. „Когато започна“ -помисли си Рипли, - „ той ще е готов.“
Почака докато пришълецът не се намираше почти пред нея, преди да пристъпи към действие. Движейки се колкото може по-бързо и тихо, тя се промъкна през джунглата и застана точно на пътя на натрапника.
Отне му едва секунда да долови миризмата и, обръщайки издължената си глава към нея, и още една да затича с дълги скокове към нея. Рипли стисна зъби и остана на място, гледайки го как я приближава.
„Още една секунда“ - помисли си тя. - „Така ще съм сигурна, че няма да пропусна.“
След което секундата мина.
Натискайки спусъка на инжектора си, тя отприщи експлозия от високоволтова ярост. Пришълецът беше засегнат от нея, но не се оттегли. В крайна сметка, можеше да издържи залп от една пушка - поне достатъчно дълго, че да се добере до изстрелялия го.
Което беше точно това, което се опитваше да направи, продължавайки напред стъпка след стъпка срещу яростните изстрели на шоковата пушка, а ръцете и краката му се размахваха, понасяйки жестоките удари. Но преди да успее да стигне мъчителя си, беше атакувано в гръб.